Даниъл Силва - Агентът

Габриел пресече откритите тревни площи в източната част на парка и тръгна по Ъпър Брук Стрийт. Ейдриън Картър стоеше до морския пехотинец, който охраняваше Северната врата, и подръпваше нервно от лулата си. Той посрещна Алон с изражение на лека изненада, после го хвана под ръка и го въведе мълчаливо вътре.

Брезентовите сакове с парите го очакваха в кабинета на посланик Холтън, който се намираше на последния етаж, и бяха заобиколени от агенти на службата за дипломатическа сигурност. Габриел ги провери, после погледна Картър.

— Никакви предаватели, нали, Ейдриън?

— Никакви предаватели, Габриел.

— Каква кола ми осигури?

— „Воксхол Вектра“, тъмносива и непретенциозна.

— Къде се намира в момента?

— На Ъпър Брук Стрийт.

— Саковете побират ли се в багажника?

— Вече проверихме. Побират се.

— Сложете парите вътре. Сега.

Картър се намръщи.

— Не знам за теб, Габриел, но аз никога не оставям портфейла си в колата, а това са трийсет милиона в брой.

— В момента посолството е обградено от стотина полицаи — каза Алон. — Никой няма да разбие колата.

Картър кимна на агентите от службата за дипломатическа сигурност и след миг саковете вече ги нямаше.

— И ти, Ейдриън. Искам да поговоря насаме с посланика.

Картър отвори уста да възрази, после размисли.

— Ще бъда в оперативния център долу. Не закъснявай, Габриел. Шоуто не може да започне без теб.

Думите, които си размениха Габриел Алон и посланик Робърт Холтън, не бяха включени в нито един доклад за събитието, бил той публичен или таен. Разговорът им бе кратък — не повече от минута — и агентът на службата за дипломатическа сигурност, който стоеше на пост пред кабинета на посланика, по-късно каза, че Габриел изглеждал тъжен, но решителен, когато излязъл в коридора и се отправил към оперативния център. Този път похитителите не го накараха да чака. Когато телефонът иззвъня, часовникът над работното място на Джон О’Донъл показваше 20:00:14. Алон посегна незабавно към апарата, въпреки че му се искаше да не провежда повече телефонни разговори до края на живота си. Поздравът му бе спокоен и някак неопределен; държането му, докато слушаше инструкциите, беше като на пътен полицай, записващ подробностите около лека катастрофа. Той не зададе никакви въпроси и единствената емоция, която се изписа на лицето му, бе силно раздразнение. В 20:00:57 го чуха да промърморва: „Ще бъда там“. После Габриел се изправи и облече якето си. Този път, когато тръгна към стълбите, Картър не се опита да го задържи.

Алон спря за момент в преддверието на приземния етаж, за да пъхне в ухото си миниатюрна слушалка, после кимна мълчаливо на морския пехотинец, докато напускаше територията на посолството през Северната врата. Седанът „Воксхол“ беше паркиран на забранено място на ъгъла на Норт Одли Стрийт. Ключовете му се намираха в джоба на якето на Габриел заедно с GPS предавателя с размерите на монета от пет пенса. Той отвори багажника и провери набързо товара, преди да закрепи предавателя близо до задния стоп на колата от страната на шофьора. После се настани зад волана и запали двигателя. Миг по-късно зави по Оксфорд Стрийт и се удиви на наплива от минувачи, закъснели с коледното пазаруване. Хората на Ейдриън го следваха до Олбъни Стрийт, където го заснеха как прави ляв завой и продължава на север. Това щеше да бъде последният им контакт с него. Що се отнася до американците и британците, Алон бе изчезнал от радара им.

Но не и от този на израелското посолство в Южен Кенсингтън, където по странно стечение на обстоятелствата група добронамерени християни бяха решили същата нощ да проведат бдение със свещи в името на мира в Светите земи. Във вътрешността на сградата Ари Шамрон и Узи Навот също участваха в бдение. Мислите им не бяха отправени към мира, нито към празниците и дома. Бяха се събрали около една задимена маса в импровизирания им щаб, разпределяха силите си и наблюдаваха примигващата зелена светлинка, която се движеше от източната страна на Риджънтс Парк към Хампстед.

Бъдни вечер, 22:25 ч.

Паркира там, където му бяха казали — на Константин Роуд, в южния край на Хампстед Хийт. По улицата нямаше автомобили и докато приближаваше към мястото, Габриел не забеляза никакви признаци за наблюдение, било то вражеско или приятелско. Той спря двигателя и натисна копчето за отключване на багажника, после отвори централната конзола и пусна ключовете. Беше започнало да роси. Той слезе от колата и съжали, че не си е взел шапка.