Даниъл Силва - Агентът

— Тогава трябва да допуснеш, че така ги е инструктирал Сфинкса — каза Шамрон. — Така бих постъпил и аз — стария изпитан физически сигнал. Ако Алон е чист, продължи да играеш футбол. Ако го следят, влез в някакъв спор. Ако Габриел има радиопредавател, направи почивка за цигара. — Посочи екрана. — Както прави онова момче там.

— Смяташ, че един от тях е наблюдател?

— Залагам живота си, Узи.

— Това означава, че в парка има още някой, който го следи, някой с мобилен телефон или двупосочен пейджър.

— Точно така — каза Ари. — Но няма да го откриеш. Вече се е махнал. Единствената ти опция е да проследиш наблюдателя.

Навот погледна екрана.

— Нямам ресурси да проследя четирима мъже.

— Не е нужно да следиш и четиримата. Трябва да проследиш само един. Обаче се увери, че си избрал подходящия човек.

— И кой е той?

— Ели има добър инстинкт за тези неща — каза Стареца. — Нека той реши. Но каквото и да правиш, гледай да сложиш друг предавател на Габриел, преди да напусне Хайгейт. Ако го изгубим сега, може никога да не го открием.

Узи посегна към радиостанцията. Шамрон започна отново да крачи из стаята.

Габриел захвърли броунинга и радиопредавателя до група дървета в средата на парка, после прекоси дигата между изкуствените езера в Хайгейт и продължи към Милфийлд Лейн. На стълба на близката улична лампа беше залепена моментална снимка на тъмносиньо БМВ комби. Самата кола бе паркирана петдесетина метра по-нататък пред голяма, самотна тухлена къща с впряг от усмихнати северни еленчета 43 43 Дървени или пластмасови фигури на елени — елемент от коледната украса. — Б.пр. на моравата. Алон отвори задната врата и надникна вътре. Ключовете лежаха на видно място в средата на багажника. Той ги взе, остави саковете вътре, огледа внимателно колата, после седна зад волана и завъртя колебливо ключа.

Двигателят запали от раз. Габриел отвори жабката и видя лист хартия, който разгледа на светлината от таблото. На листа имаше подробни инструкции накъде да шофира — пътуване, което щеше да го отведе от Хайгейт до един труднодостъпен нос в графство Есекс, носещ подходящото име Фаулнес Пойнт 44 44 Буквално Мръсен нос. — Б.пр. . На пасажерската седалка имаше стар пътен атлас „Бартоломю“ от 1995 година, който бе отгърнат на карта номер 25. Крайната цел беше обозначена с X. Върху обграждащите я води имаше червен надпис Опасна зона .

Алон включи на скорост и се отдалечи под бдителния поглед на усмихнатите елени. Зави надясно по Мъртън Лейн, както пишеше в инструкциите, и продължи на изток покрай гробището „Хайгейт“. На Хорнси Лейн един пешеходец в евтин шлифер се изпречи на пътя му. Габриел натисна рязко спирачката, но въпреки това блъсна леко мъжа и го събори на асфалта. Онзи скочи бързо на крака и стовари ядосано юмрук върху капака на колата, после бръкна чевръсто под калника на гумата от страната на пасажера и избяга. Габриел го проследи с поглед, сетне продължи към Аркуей Роуд. Зави наляво и се насочи към шосе М-25.

През същото време скитникът от парка Хампстед Хийт се върна в бивака си на върха на Парламънт Хил. Порови няколко минути в коша за боклук, сякаш търсеше парче хляб или нещо друго за ядене, после се настани отново на пейката, от която се разкриваше изглед към Лондон. Мислите му не бяха съсредоточени върху храна или пиене, а върху четиримата младежи, които в момента вървяха един след друг по пешеходния мост до Константин Роуд. „Смятаме, че един от тях е наблюдателят — бе казал Узи Навот. — Мемунехът иска ти да решиш кой е той“. Вече бе решил. Беше онзи с доченото яке, черните кецове и плетената шапка „Боб Марли“. Беше добър за толкова млад мъж, но Лавон бе по-добър. Лавон беше най-добрият. Той изчака четиримата младежи да се изгубят от погледа му, после свали изкуствената брада и парцаливото палто и тръгна след тях.

През първите деветдесет минути от пътуването на Габриел ръмеше непрекъснато, но щом прекоси подвижния мост, който водеше до Хейвънгор Айланд, вездесъщият Бог изсипа пороен дъжд, който превърна шосето в река. В огледалото за обратно виждане не се забелязваха никакви фарове, нямаше и коли, които да идват срещу него. Докато префучаваше покрай запустели ферми и тревясали корита на реки, той се запита дали това няма да е последният пейзаж, който вижда — не Долината на Израил, в която бе роден, не и Йерусалим или тесните улички на любимата му Венеция, а този брулен от вятъра нос на Северно море.