Даниъл Силва - Агентът

На осем километра след подвижния мост Алон зърна сред потопа табела, която предупреждаваше, че пътят скоро ще свърши. По причини, известни само на него, той погледна внимателно колко е часът — беше 00:35. Габриел зави в малък пуст паркинг в края на нос Фаулнес Пойнт и изключи двигателя. Остави ключа на стартера — беше му казал гласът в Хампстед Хийт. — Извади саковете и ги занеси на плажа . Той излезе от колата, отвори багажника и за миг се запита дали да не захвърли парите на паркинга и да отпраши с пълна скорост обратно към Лондон. Вместо това извади бавно саковете и ги помъкна по песъчливата пътека към тясната плажна ивица.

Когато наближи водата, чу някакъв шум, който му заприлича на шепот на вятъра сред тревите по пясъчните дюни. После зърна с крайчеца на окото си движението на нещо черно, което при ясна нощ би взел за преминаваща лунна сянка. Така и не видя кой му нанесе силния удар отстрани по главата, нито иглата, която се заби във врата му. За миг видя лицето на Киара, обгърнато от синя светлина. После всичко изчезна.

Шамрон и Навот стояха рамо до рамо в командния пункт и се взираха безмълвно в примигващата зелена светлина в края на нос Фаулнес Пойнт. Не беше помръдвала от десет минути. Ари знаеше, че така и ще си остане.

— По-добре изпрати някой да огледа мястото, Узи — каза той. — За всеки случай.

Навот приближи радиостанцията до устните си.

Йоси беше проследил предавателя на Габриел до Саутенд он Сий 45 45 Град в Югоизточна Англия, разположен край устието на р. Темза. — Б.пр. и седеше в едно денонощно кафене, от което се виждаше устието на Темза, когато получи тревожното обаждане на Узи. Трийсет секунди по-късно вече бе зад волана на реното си и шофираше с опасно висока скорост към Фаулнес Пойнт. Когато зави на паркинга, видя самотното БМВ комби с отворен багажник и ключ в стартера. Той взе едно фенерче от жабката и проследи чифт пресни следи от стъпки, които водеха към плажа. Там намери още стъпки с най-различни размери и две успоредни бразди, които започваха от средата на плажа и стигаха до водата. Браздите бяха от обувките на мъж, реши Йоси, който е бил в безсъзнание или нещо по-лошо. Той вдигна радиостанцията до устните си и накара Навот да скочи на крака в командния пункт.

— Няма го — каза Йоси. — Изглежда, отвели са го с лодка.

Навот остави радиостанцията си и погледна към Шамрон.

— Съмнявам се, че онези типове са излезли в Северно море в нощ като тази, Узи.

— Съгласен съм, шефе. Но къде са го завели?

Ари отиде при картата.

— Тук — каза той и посочи едно място от другата страна на река Крауч. — Пълно е с яхтклубове и други места, където да пусне котва малък плавателен съд. И единственият начин да се пресече реката по това време на нощта е с лодка, което означава, че ще трябва доста да обикаляме.

Навот взе отново радиостанцията и нареди на екипа си да започне преследване. После вдигна телефона и съобщи новината на Греъм Сиймор в щаба на МИ5.

Намираше се в галерия от спомени, пълна с портрети на мъртъвци. Те му говореха, докато преминаваше бавно край тях: Цвайтер и Хамиди; братята Ал Хурани; Сабри и Халед ал Халифа — баща и син терористи. Приветстваха пристигането му в земята на мъчениците и празнуваха смъртта му със сладкиши и песни. В края на галерията едно бледо момче с дупки от куршуми по лицето преведе Алон през вратите на венецианска църква. Нефът на църквата бе украсен с картини, изобразяващи сцени от живота му, а над централния олтар висеше недовършено платно, очевидно рисувано от Белини, което изобразяваше смъртта на Габриел. Самият художник стоеше пред олтара. Той хвана Алон за ръката и го отведе в една градина в Йерусалим, където жена с белези от изгаряне седеше под сянката на маслиново дърво с пълничко момченце в скута си. Погледни снега — казваше жената на детето. — Снегът опрощава всички грехове на Виена. Във Виена вали сняг, а в Тел Авив падат снаряди . Той чу, че някой вика името му. Влезе отново в наоса 46 46 Вътрешната част на храм. — Б.пр. , но откри, че църквата е празна. Когато се върна в градината, жената и момчето бяха изчезнали.

Когато най-накрая се събуди, имаше чувството, че е препил. Главата го болеше жестоко, устата му сякаш бе натъпкана с медицински памук и му се струваше, че ще повърне, въпреки че не беше ял нищо от много часове. Отвори бавно очи и се опита да прецени ситуацията, без да помръдва. Лежеше по гръб върху тясно походно легло в малка стая с бели като порцелан стени. Беше окован, а белезниците бяха прикрепени към желязна скоба в стената зад главата му, така че ръцете му бяха болезнено извити назад. Дрехите и ръчния му часовник ги нямаше, устата му бе залепена. В лицето му светеше ослепителнобяла светлина.