Даниъл Силва - Агентът

Заобиколи седана и извади първия сак. Докато посягаше към втория, чу шум зад гърба си, обърна се и видя група певци на коледни песни, които вървяха тържествено към него. За миг се зачуди дали не са шпиони на Сфинкса, но бързо отхвърли мисълта, защото младежите му пожелаха весела Коледа и отминаха. Габриел извади втория сак на улицата и затвори багажника. Сега коледните певци пееха „Елате, всички вярващи“ пред малка тухлена къща, окичена с празнични лампички. На прозореца й имаше табела, на която пишеше Дайте ни мир в наше време .

Алон взе саковете и измина петдесетина метра по улицата, после прекоси тесен пешеходен мост, който минаваше над хлътнали железопътни релси, и влезе в парка. От дясната му страна имаше тъмна алея за джогинг. На циментовата площадка пред заключената с катинар порта четирима имигранти на по двайсет и няколко години играеха футбол под кехлибарената светлина на една улична лампа. Мъжете не обърнаха никакво внимание на Габриел, когато мина със саковете край тях и започна да се изкачва по склона на Парламънт Хил към пейката, на която му бяха казали да изчака следващия контакт. Когато стигна до нея, видя, че е заета от дребен човек с вехто палто и сплъстена брада. Мъжът рече с натежал от алкохол източнолондонски акцент:

— Весела Коледа, приятел. Какво мога да направя за теб?

— Можеш да се махнеш от пейката.

— Тази нощ това е моята пейка.

— Вече не — каза Алон. — Мърдай!

— Разкарай се!

Габриел извади броунинга „Хай Пауър“ на Ейдриън Картър и го насочи към главата на мъжа.

— Измитай се оттук и забрави, че изобщо си ме виждал. Разбра ли?

— Напълно.

Мъжът стана бързо и изчезна в мрака на парка Хампстед Хийт. Алон прокара ръка по облегалката и долната страна на пейката и откри мобилен телефон, залепен под левия край на седалката. Моментално извади батерията и провери апарата за скрит експлозив. После я върна на мястото й и натисна активиращия бутон. Когато екранчето светна отново, каза тихо в прикрепения към яката на ризата му микрофон:

— „Нокия Р50“.

— Номер? — попита Узи Навот.

Габриел го продиктува.

— Някакви следи от скорошно обаждане?

— Не.

— А от есемес?

— Нищо.

Алон се загледа надолу към светлините на Лондон и зачака телефонът да звънне. Петнайсет минути по-късно чу писклива, металическа версия на адхан — мюсюлманския призив за молитва. Прекъсна я, като натисна бутона за разговор и вдигна апарата до ухото си. Отне му трийсет секунди да изслуша новите инструкции. После пусна телефона в коша за боклук до пейката, взе саковете и тръгна.

Във временния команден център в израелското посолство Узи Навот остави обезопасената радиостанция и вдигна слушалката на телефона си. Набра бързо един номер в Темс Хаус — разположения край реката щаб на МИ5 — и десет секунди по-късно чу гласа на Греъм Сиймор.

— Къде се намира в момента? — попита Сиймор.

— Върви през Хампстед Хийт към Хайгейт 42 42 Предградие на Северен Лондон. — Б.пр. . Току-що му казаха, че ако на следващата спирка има в себе си радиопредавател или оръжие, Елизабет Холтън ще бъде екзекутирана незабавно. След няколко секунди ще го изгубим от ефир.

— Какво мога да направя за теб?

— Да проследиш един телефон.

— Кажи ми всичко, което знаеш за него.

Навот съобщи на Сиймор модела и телефонния номер.

— Предполагам, че не са били толкова глупави да оставят някаква информация в регистъра на обажданията.

— Телефонът беше чист, Греъм.

— Ще го проучим и ще видим дали ще открием нещо. Но на твое място не бих хранил големи надежди. За съжаление, в телекомуникационната ни индустрия има доста джихадисти. Те са дяволски умни, когато се налага да прикриват следите си с телефони.

— Просто ни уведоми за всичко, което откриеш.

Навот затвори телефона и взе отново радиостанцията. Измърмори няколко думи на иврит, после погледна към Шамрон. Той крачеше бавно из стаята, като се подпираше тежко на бастуна си.

— Губите си времето, като проследявате този телефон, Узи. Вместо това трябва да следите наблюдателите.

— Знам, шефе. Но къде са те?

Ари спря пред монитора на един компютър и се втренчи в неясния образ на четиримата младежи, които играеха футбол пред заключената алея за джогинг в Хампстед Хийт.

— Поне един от тях е точно тук, пред теб, Узи.

— Държим ги под наблюдение още преди Габриел да пристигне. Никакви телефонни разговори. Никакви есемеси. Само футбол.