Даниъл Силва - Английският шпионин

Единият от мъжете, отседнали в наетата вила — по-дребният от двамата, отиваше до селото всеки ден, обикновено в края на сутринта, облечен в тъмнозелена мушама, с раница през рамо и нахлупен ниско на челото каскет. Той купуваше няколко неща от супермаркета, а от „Фъргюсън Файн Уайнс“ вземаше една или две бутилки вино — обикновено италианско, а понякога френско. След като си набавеше провизии, мъжът бродеше край витрините по главната улица с вид на човек, чиято мисъл е заета с по-важни неща. Веднъж той се отби в художествената галерия „Лавел“, за да разгледа набързо притежанията ѝ. По-късно собственикът ѝ щеше да си спомни, че той изглеждал много добре осведомен в областта на живописта. Беше трудно да се определи акцентът му. Може би беше немски, може би някакъв друг. Това беше без значение: за жителите на Конемара всички други имаха някакъв акцент.

На четвъртия ден разходката му по главната улица бе по-формална от обикновено. Той влезе само в един магазин, този, в който продаваха вестници и списания, където купи четири пакета американски цигари и вестник „Индипендънт“. Първата страница беше пълна с новините от Дъблин, от които ставаше ясно, че трима членове на Истинската ИРА са били открити убити в къща в Балифърмет. Друг мъж бе в неизвестност и се предполагаше, че е отвлечен. Гардата го издирваше. Същото правеха и членовете на Истинската ИРА.

— Наркобанди — промърмори човекът зад щанда.

— Ужасно — съгласи се посетителят с акцента, който никой не можеше да определи напълно.

Той мушна вестника в раницата си и с известна неохота и цигарите. После пое обратно към вилата, собственост на адвоката от Дъблин, който, както се оказа, беше дълбоко ненавиждан от постоянните жители на Клифтън. Другият мъж, онзи, със силно загорялата кожа, слушаше внимателно обедните новини по РТЕ 16 16 Ирландската държавна телевизия и радио. — Б.пр. .

— Близо сме — беше всичко, което каза той.

— Кога?

— Може би тази вечер.

По-дребният мъж излезе на терасата, докато другият мъж запали цигара. Черни буреносни облаци пълзяха откъм залива Клифтън и вятърът сякаш носеше шрапнели. Мъжът успя да издържи само пет минути. След това се върна вътре при дима и напрежението от чакането. Не изпитваше срам. Дори чайките не оставаха на терасата задълго.

През дългата си кариера Габриел бе имал нещастието да срещне много терористи: палестински, египетски, саудитски, терористи, мотивирани от вярата, терористи, мотивирани от загуба, терористи, родени в най-лошите гета на Арабския свят, терористи, израснали сред материалния комфорт на Запада. Често той си представяше, че тези хора са можели да постигнат нещо, ако са избрали друг път. Много от тях бяха високоинтелигентни и в неумолимите им очи Алон бе виждал неоткрити животоспасяващи лекарства, неизобретен софтуер, несътворена музика и ненаписани поеми. Лиъм Уолш обаче не създаваше такова впечатление. Той беше убиец без угризения или добро образование, който нямаше друга амбиция в живота, освен да отнема живот и имущество. В неговия случай кариерата в сферата на тероризма, дори и при ниските стандарти на непримиримите ирландски републиканци, бе най-доброто, на което можеше да се надява.

Въпреки това Уолш не изпитваше страх от физическа болка и притежаваше вродено упорство, което го правеше труден за пречупване. През първите четиресет и осем часа той бе оставен в пълна изолация в студената влажна изба със завързани очи, запушена уста, нечуващ нищо от тапите за уши и обездвижен от изолирбанда. Не му бе предложена никаква храна, а само вода, която той отказа. Келър се грижеше за нуждите му от изхождане, които бяха минимални предвид ограничената му диета. Когато бе необходимо, той се обръщаше към Уолш, говорейки с акцента на протестантската работническа класа от Източен Белфаст. На ирландеца не бе предложен изход от затрудненото му положение и той не бе помолил за такъв. След като бе видял как трима от другарите му бяха убити за един миг, Лиъм изглеждаше примирен със съдбата си. Подобно на бойците от САС, ирландските терористи и наркотрафиканти играеха по правилата за големите момчета.

Сутринта на третия ден, обезумял от жажда, той изпи няколко глътки вода със стайна температура. На обяд пи чай с мляко и захар, а вечерта му дадоха още чай и филийка препечен хляб. Точно тогава Кристофър за първи път се обърна към него.

— Ти си в много лошо положение, Лиъм — каза той със своя източнобелфастки акцент, — и единственият изход е да ми кажеш това, което искам да знам.