Даниъл Силва - Английският шпионин

— Кой си ти? — попита Уолш през болката на счупената си челюст.

— Това зависи изцяло от теб — отговори Келър. — Ако говориш с мен, аз ще бъда най-добрият ти приятел на света. Ако не го направиш, ще свършиш като тримата си другари.

— Какво искаш да знаеш?

— За Ома — отвърна само Кристофър.

На сутринта на четвъртия ден Келър махна тапите от ушите на Лиъм и кърпата от устата му и изясни подробно ситуацията, в която ирландецът се намираше. Кристофър заяви, че е член на малка, раздаваща правосъдие протестантска група, която търси справедливост за жертвите на републиканския тероризъм. Той намекна, че тя има връзка с Доброволческите сили на Ълстър — лоялистка паравоенна групировка, която бе убила най-малко петстотин души, главно цивилни католици, по време на най-лошия период от Конфликта в Северна Ирландия. Доброволческите сили на Ълстър бяха приели да прекратят военните действия през 1994 г., но техните графити с изображения на маскирани въоръжени мъже все още украсяваха стените в протестантските квартали и градове в Ълстър. Много от графитите съдържаха и един и същ лозунг: „Готови за мир, готови за война“. Същото можеше да се каже и за Келър.

— Търся човека, който е направил бомбата — обясни той. — Знаеш за коя бомба говоря, Лиъм. Бомбата, която уби двайсет и девет невинни души в Ома. Ти си бил там онзи ден. Бил си с него в колата.

— Не знам за какво говориш.

— Бил си там, Лиъм — повтори Кристофър. — И си бил във връзка с него, след като движението се провали. Той е дошъл тук, в Дъблин. Ти си се грижил за него, докато не е станало прекалено напечено.

— Не е вярно. Нищо от това не е вярно.

— Той се е върнал в играта, Лиъм. Кажи ми къде мога да го намеря.

Известно време Уолш запази мълчание.

— И ако ти кажа? — попита най-накрая той.

— Ще прекараш в плен известно време, всъщност дълго време, но ще живееш.

— Глупости! — процеди злобно Уолш.

— Ние не се интересуваме от теб, Лиъм — каза спокойно Келър. — Само от него. Кажи ни къде можем да го намерим и ще те оставим жив. Ако се правиш на идиот, ще те убия. И няма да е с чист изстрел в главата. Ще бъде болезнено, Лиъм. Много болезнено.

Този следобед буря се развихри над цяла Конемара. Габриел седеше до огъня и четеше книга на Фицджералд, докато Кристофър кръстосваше с колата брулената от вятъра провинция, търсейки необичайна активност на Гардата. Лиъм Уолш седеше изолиран в избата, завързан, със залепени очи и запушена уста и уши. Не му бяха дали никаква течност или храна. До вечерта той бе толкова изнемощял от глада и обезводняването, че Келър почти трябваше да го носи до тоалетната.

— Още колко време? — попита Алон, докато вечеряха.

— Близо сме — отвърна Кристофър.

— Това каза и предния път.

Келър запази мълчание.

— Има ли нещо, което можем да направим, за да ускорим нещата? Бих искал да се махнем оттук, преди от Гардата да почукат на вратата.

— Или от Истинската ИРА — добави Кристофър.

— Е?

— На този етап той е претръпнал на болката.

— Какво ще кажеш за водата?

— Водата винаги е ефикасна.

— Той знае ли това?

— Знае.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Не — отвърна Келър, като се изправи. — Лично е. Когато Кристофър излезе, Габриел отиде на терасата и застана под шибащите като сачми дъждовни капки. Бяха му достатъчни само пет минути. Дори твърд човек като Лиъм Уолш не можеше да устои задълго на водата.

Всяка петъчна вечер, обикновено в шест часа, но понякога и малко по-късно, ако Лондон или останалата част от света бяха изпаднали в криза, Греъм Сиймор изпиваше по едно питие с генералния директор на МИ5 Аманда Уолъс. Това несъмнено бе най-неприятната за него среща през седмицата. Уолъс беше бившият началник на Сиймор. Те бяха постъпили в МИ5 в една и съща година и се бяха издигнали в служебната йерархия по паралелни писти — Сиймор в отдела за борба с тероризма, Уолъс в контраразузнаването. Накрая Аманда бе спечелила състезанието, озовавайки се в кабинета на генералния директор. Но сега, съвсем неочаквано и в залеза на кариерата му, на Греъм бе връчена най-голямата награда. Уолъс го мразеше, защото сега той беше най-могъщият шпионин в Лондон. Тя тихомълком постоянно се мъчеше да му навреди.

Също като при Сиймор, шпионажът бе в гените на Аманда Уолъс. Майка ѝ бе работила в архивния отдел на МИ5 по време на войната и след дипломирането си в Кеймбридж Аманда не си бе и помислила за друга кариера, освен в разузнаването. Техният общ произход би трябвало да ги направи съюзници. Вместо това, Аманда моментално бе определила Сиймор като свой съперник. Той бе красивият негодник, при когото успехът бе дошъл твърде лесно, а тя бе тромавото, доста срамежливо момиче, което нямаше да му даде да си поеме дъх от работа. Те се познаваха от трийсет години и заедно бяха достигнали двата върха на британското разузнаване, но въпреки това основната динамика на техните взаимоотношения така и не се беше променила.