Даниъл Силва - Английският шпионин

— Четирима срещу един — каза Алон след малко. — Шансовете не са много добри.

— Всъщност, имайки предвид моето минало, на мен шансовете ми харесват.

— Как възнамеряваш да действаш?

— По същия начин, както действахме в Северна Ирландия — отговори Келър. — „Игри за големи момчета по правила за големи момчета.“

Кристофър слезе от колата, без да каже и дума повече, и безшумно затвори вратата. Габриел прехвърли крак през централната конзола и се намести зад волана. Включи чистачките и зърна Келър да върви по улицата с ръце в джобовете на палтото си, привел рамене срещу вятъра. Той погледна блекбърито си. Беше 20,27 ч. дъблинско време, 22,27 ч. в Йерусалим. Помисли за красивата си млада съпруга, която седеше сама в апартамента им на улица „Наркис“, и за двете си неродени деца, сгушени удобно в утробата ѝ. А той седеше на една пуста улица в югозападната част на Дъблин — часовой на още един нощен пост, чакайки негов приятел да уреди стари сметки. Дъждът барабанеше по предното стъкло, мрачната улица приличаше на размит пейзаж от сънищата. Габриел включи чистачките за втори път и видя Кристофър да преминава през участък, осветен от жълтата светлина на самотна улична лампа. Когато включи чистачките за трети път, Келър беше изчезнал.

Къщата се намираше на Росмор Роуд № 48. Бе измазана с хоросан и имаше един прозорец с бяла дограма на партера и още два на горния етаж. На тясната алея за коли имаше място само за един автомобил. До алеята имаше портичка, водеща до градинска пътека, край която се простираше малка тревна площ, оградена с нисък жив плет. Мястото бе порядъчно във всяко отношение, с изключение на човека, който го обитаваше.

Подобно на всички къщи в този край на улицата, номер 48 имаше задна градина, отвъд която се простираха спортните игрища на мъжкото католическо училище. Входът на училището бе зад ъгъла, на Ле Фаню Роуд. Главната порта бе отворена — изглежда, имаше събрание на родителския комитет в заседателната зала. Келър мина незабелязано през портата и пое през асфалтиран участък, разчертан за всякакъв вид игри. Внезапно се върна в мрачното училище в Съри, където родителите му го бяха заточили на десетгодишна възраст. Той бе момчето, от което се очакваше много — добро семейство, отличен ученик, роден за лидер. По-големите момчета никога не го докоснаха, защото се бояха от него. Директорът веднъж му опрости боя, защото тайно също се боеше от него.

В края на асфалтирания участък имаше редица дървета. Кристофър премина под голите им клони и пое през притъмнелите спортни игрища. Покрай северния им край се издигаше висока около два метра стена, обрасла с пълзящи растения. Отвъд нея бяха задните градини на къщите, издигащи се покрай Росмор Роуд. Келър стигна до най-далечния ъгъл на игрищата и отмери точно петдесет и седем крачки. После тихо се покатери на стената и скочи на земята от другата страна. Когато обувките му докоснаха влажната почва, той вече бе извадил беретата с поставения на дулото ѝ заглушител и я насочи към задната врата на къщата. Вътре лампите светеха и зад спуснатите пердета се движеха сенки. Стиснал здраво с две ръце пистолета, Кристофър наблюдаваше и слушаше. „Игри за големи момчета по правила за големи момчета“ — помисли си той.

В девет часа и десет минути блекбърито на Габриел завибрира тихо. Той го вдигна до ухото си, послуша и след това прекъсна връзката. Дъждът бе отстъпил място на лека мъгла, по Росмор Роуд нямаше движение нито на автомобили, нито на пешеходци. Алон се придвижи до къщата с номер 48, паркира на улицата и изключи двигателя. Мобилният му телефон отново завибрира, но този път той не отговори. Вместо това извади чифт гумени ръкавици в телесен цвят, слезе от колата и отвори скромния по размери багажник. Вътре имаше куфар, оставен от куриера от дъблинската централа. Габриел го извади и тръгна с него по градинската пътека. Входната врата се отвори още щом я докосна, той влезе и я затвори тихо след себе си. Келър стоеше в антрето с берета в ръка. Въздухът миришеше на барут и слабо на кръв. Това беше миризма, която Алон познаваше твърде добре. Той мина покрай Кристофър, без да каже дума, и влезе в хола. Облак дим се стелеше във въздуха. Трима мъже — всеки с по една прецизна дупка от куршум в средата на челото, четвъртият — с разбит нос и челюст, която изглеждаше изместена от удар с чук. Габриел се наведе и сложи пръст на шията му, за да провери има ли пулс. Като установи наличието на такъв, отвори куфара и се зае за работа.