Даниъл Силва - Английският шпионин

Куфарът съдържаше три ролки изолирбанд, дузина пластмасови белезници тип „свински опашки“, найлонов чувал, който можеше да побере мъж, висок метър и осемдесет, черна качулка, синьо-бял анцуг, еспадрили, два ката бельо, аптечка, тапи за уши, флакони с успокоително, спринцовки, спирт, както и един екземпляр на Корана. В Службата наричаха съдържанието на куфара „мобилен пакет за задържани“. Обаче сред агентите ветерани той бе известен като „терористичен пътен комплект“.

След като установи, че няма опасност Лиъм Уолш да умре, Алон го опакова като мумия с изолирбанд. Не си направи труда да се занимава с пластмасовите белезници — в областта на изкуството и обездвижването на задържани Габриел бе традиционалист по природа. Докато залепваше последните парчета изолирбанд върху устата и очите на Уолш, ирландецът започна да идва в съзнание. Алон го усмири с доза успокоително. След това с помощта на Келър напъха Лиъм в един брезентов сак и затвори ципа.

Къщата нямаше гараж, което означаваше, че нямаха друг избор, освен да изнесат Уолш през входната врата пред очите на съседите. Габриел намери ключа за мерцедеса в джоба на един от мъртвите. Той изкара автомобила на улицата и вкара на заден шкодата в алеята за коли. Кристофър изнесе сам Лиъм и го сложи в отворения багажник. После се качи на предната пасажерска седалка и остави Алон да шофира. Това беше за добро. От опит Габриел знаеше, че е неразумно да се позволи на човек, който току-що е убил трима души, да управлява моторно превозно средство.

— Загаси ли лампите?

Келър кимна утвърдително.

— Ами вратите?

— Заключени са.

Кристофър свали заглушителя, извади пълнителя от пистолета и сложи и трите неща в жабката. Алон излезе на улицата и пое обратно към Балифърмет Роуд.

— Колко куршума изстреля? — попита той.

— Три — отговори Келър.

— След колко време от Гардата ще открият труповете?

— Не от Гардата трябва да се притесняваме.

Кристофър дръпна от цигарата си в тъмнината. Алон видя отблясъка на огънчето в огледалото за обратно виждане.

— Как се чувстваш? — попита той.

— Сякаш никога не съм напускал.

— Това е проблемът с отмъщението, Кристофър. То никога не те кара да се чувстваш по-добре.

— Вярно е — каза Келър и запали нова цигара, — а аз съм още в началото.

Вилата се намираше на Дюнан Роуд, кацнала на върха на висока стръмна скала, издигаща се над тъмните води на Солт Лейк. Тя имаше три спални, голяма кухня с модерни уреди, официална трапезария, малка библиотека, служеща и за кабинет, и изба с каменни стени. Собственикът — преуспял дъблински адвокат, бе поискал хиляда евро за една седмица. От интендантството на Службата му бяха предложили хиляда и петстотин за две седмици и адвокатът, който рядко получаваше оферти през зимата, бе приел сделката. Парите се появиха в банковата му сметка на следващата сутрин. Те идваха от нещо, наречено „Торъс Глоубъл Ентъртейнмънт“ — телевизионна продуцентска компания, базирана в швейцарския град Монтрьо. На адвоката беше казано, че двамата мъже, които ще отседнат в неговата вила, са мениджъри от „Торъс“, които ще пристигнат в Ирландия да работят по проект, имащ деликатен характер. Поне донякъде това беше вярно.

Вилата бе на около сто метра настрани от Дюнан Роуд. Тя имаше немного стабилна алуминиева порта, която трябваше да се отваря и затваря ръчно, и настлана с чакъл алея за коли, виеща се нагоре по стръмнината през храстите прещип и пирен. В най-високата точка на терена растяха три вековни дървета, огънати от вятъра, който духаше от Атлантическия океан и проникваше през теснините на залива Клифтън. Вятърът бе студен и безмилостен. Той разтърсваше прозорците на вилата, стържеше по керемидите на покрива и нахлуваше в стаите всеки път, когато се отвореше някоя врата. Малката тераса бе необитаема, просто ничия земя. Дори чайките не оставаха там задълго.

Дюнан Роуд не беше истинско шосе, а тясна павирана улица, широка едва колкото да мине един автомобил, с ивица зелена трева по средата. Летовниците пътуваха по нея от време на време, но тя най-вече служеше като задна врата за село Клифтън. То беше младо селище според ирландските стандарти, основано през 1814 г. от земевладелеца и мирови съдия Джон д’Арси, който искал да създаде един остров на реда сред насилието и беззаконието, царящи в рядко населената област Конемара. Д’Арси построил за себе си замък, а за селяните — прекрасно селище с павирани улици и площади и две църкви с камбанарии, които се виждат от километри. Сега замъкът бе в руини, но селото — някога почти обезлюдено от Големия глад, бе сред най-оживените селища в западната част на Ирландия.