Даниъл Силва - Английският шпионин

Мерцедесът се отдалечи. Лиъм Уолш се върна под навеса на входа.

— Кои са тези симпатични типове с него?

— Двамата отляво са бодигардовете му. Другият е неговата дясна ръка.

— От Истинската ИРА ли са?

— До мозъка на костите.

— Въоръжени ли са?

— Със сигурност.

— И така, какво ще правим?

— Ще чакаме да предприеме нещо.

— Тук ли?

Келър поклати отрицателно глава.

— Ако ни видят да седим в паркирана кола, ще помислят, че сме от Гардата или членове на конкурентна банда. А ако си помислят това, ще бъдем мъртви.

— Тогава може би не трябва да седим тук.

Кристофър кимна към магазинчето за пържени картофки от другата страна на пътя и излезе от колата. Габриел го последва. Двамата застанаха един до друг в края на тротоара, с пъхнати в джобовете ръце и наведени глави срещу напора на дъжда, чакайки пролука в движението.

— Те ни гледат — каза Келър.

— И ти ли забеляза?

— Трудно е да не го забележиш.

— Уолш познава ли лицето ти?

— Вече да.

Отвори се пролука в трафика, те пресякоха улицата и се отправиха към входа на магазинчето за пържени картофки.

— Най-добре е ти да не говориш — каза Кристофър. — Този не е от кварталите, които се посещават от много туристи от екзотични страни.

— Аз говоря перфектно английски.

— Това е проблемът.

Келър отвори вратата и влезе пръв. Помещението беше тясно, с напукан балатум на пода и олющени стени. Въздухът беше натежал от миризмата на мазнина, нишесте и слабия мирис на мокра вълна. Имаше едно доста младо момиче зад щанда и празна маса до прозореца. Габриел седна с гръб към улицата, докато Кристофър отиде до щанда и поръча с акцента на човек от Южен Дъблин.

— Много впечатляващо — прошепна Алон, когато Келър се присъедини към него. — За момент си помислих, че ще запееш „Когато ирландските очи се усмихват“.

— Що се отнася до красивата млада мома, аз съм толкова ирландец, колкото и тя.

— Да — каза скептично Габриел. — А аз съм Оскар Уайлд.

— Мислиш, че не мога да мина за ирландец, така ли?

— Може би за такъв, който е бил на много дълга почивка на слънце.

— Такава е моята история за прикритие.

— Къде си бил?

— В Майорка — отговори Кристофър. — Ирландците харесват Майорка, особено ирландските мафиоти.

Алон огледа вътрешността на заведението.

— Чудя се защо.

Девойката дойде до масата им и постави на нея чиния с пържени картофки и две чашки от стиропор с чай с мляко. Докато се отдалечаваше, вратата се отвори и двама бледи, около двайсет и пет годишни мъже влязоха, забързани да се скрият от лошото време. Минута по-късно влезе жена с влажно палто и обувки. Двамата мъже се настаниха на съседната маса до Келър и Алон и заговориха на диалект, който се стори на Габриел почти неразбираем. Жената седна в задната част на заведението. Тя си поръча само чай и се зачете в захабена книга с меки корици.

— Какво става навън? — попита Алон.

— Четирима мъже стоят пред букмейкърски пункт. Единият изглежда така, сякаш му е дошло до гуша от дъжда.

— Къде живее той?

— Недалеч оттук — отговори Кристофър. — Той обича да живее сред хората.

Габриел отпи от чая си и направи гримаса. Келър побутна към него чинията с пържените картофки.

— Хапни малко.

— Не искам.

— Защо не искаш?

— Искам да живея достатъчно дълго, за да видя родени децата си.

— Добра идея. — Келър се усмихна, после добави: — Мъжете на твоята възраст наистина трябва да внимават какво ядат.

— Ти гледай себе си.

— На колко години си точно?

— Не си спомням.

— Проблеми със загуба на паметта?

Алон отпи от чая. Кристофър изяде няколко пържени картофчета.

— Не са толкова добри, колкото пържените картофки в Южна Франция — отбеляза той.

— Взе ли фактура?

— Че защо ми е фактура?

— Чух, че счетоводителите в МИ6 са много придирчиви.

— Нека сега да не се увличаме относно МИ6. Още не съм взел никакво решение.

— Понякога най-добрите решения за нас се вземат от някого другиго.

— Звучиш като дона. — Келър изяде още едно картофче. — Вярно ли е това за счетоводителите на МИ6?

— Просто водех разговор.

— Вашите безкомпромисни ли са?

— Ужасно.

— Но не и към теб.

— Не толкова много.

— Тогава защо не ти взеха нещо по-добро от шкода?

— Шкодата е чудесна.

— Надявам се, че той ще се побере в багажника.

— Ако се наложи, ще затръшнем капака върху него няколко пъти.

— Какво ще кажеш за тайната квартира?

— Сигурен съм, че тя е прекрасна, Кристофър.