— Каква работа?
— Използвай въображението си.
Келър се намръщи.
— Ти какво щеше да направиш, ако беше на мое място?
— Щях да приема сделката.
— И да се откажа от всичко това?
— То не е реално, Кристофър.
Отвъд пределите на долината камбанен звън отбеляза, че е един часът.
— Какво ще кажа на дона? — попита Келър.
— Опасявам се, че не мога да ти помогна за това.
— Защо?
— Защото това е лично — отговори Габриел. — А когато нещо е лично, има тенденция да се обърка.
* * *
Имаше един ферибот, който заминаваше за Ница в шест часа вечерта. Габриел се качи в пет и половина, изпи едно кафе в кафенето и излезе на горната палуба, за да чака Келър. До шест без петнайсет той още не бе пристигнал. Изминаха още пет минути без никаква следа от него. После Алон зърна очуканото рено да влиза в паркинга и миг по-късно видя Кристофър да тича нагоре по рампата с преметнат на едното му мускулесто рамо пътен сак. Те застанаха рамо до рамо до парапета и наблюдаваха как светлините на Аячо постепенно потъват в мрака. Слабият вечерен бриз ухаеше на макия — гъсталаците от храстовиден дъб, розмарин и лавандула, които покриваха голяма част от острова. Келър пое дълбоко въздух, преди да запали цигара. Бризът отнесе първия издишан от него дим в лицето на Габриел.
— Трябва ли да пушиш?
Кристофър не каза нищо.
— Бях започнал да мисля, че си променил решението си.
— И да те пусна да преследваш сам Куин?
— Смяташ, че не мога да се справя с него ли?
— Да съм казал това?
Келър пуши мълчаливо известно време.
— Как го прие донът?
— Засипа ме с корсикански пословици за неблагодарността на децата. След това се съгласи да ме пусне.
Светлините на острова все повече избледняваха, сега вятърът носеше мириса на море. Келър бръкна в джоба на палтото си, извади корсикански талисман и го подаде на Алон.
— Подарък от синядората .
— Ние не вярваме в такива неща.
— Ако бях на твое място, щях да го взема. Старицата намекна, че може да стане опасно.
— Колко опасно?
Кристофър не отговори. Габриел взе талисмана и го окачи на врата си. Една след друга светлините на острова угаснаха. И след това той изчезна от поглед.
Технически погледнато, операцията, която Габриел и Кристофър Келър стартираха на следващия ден, бе съвместно начинание на Службата и МИ6. Ролята на британците обаче бе толкова тайна, че само Греъм Сиймор знаеше за нея. Ето защо Службата се бе погрижила за подробностите по пътуването и пак тя бе наела шкодата седан, която ги очакваше на паркинга за дългосрочен престой на летището в Дъблин. Габриел огледа внимателно шасито, преди да седне зад волана. Келър се настани на пасажерската седалка и намръщен, затвори вратата.
— Не можаха ли да вземат нещо по-добро от шкода?
— Това е един от най-популярните автомобили в Ирландия, което означава, че няма да се откроява.
— Ами оръжието?
— Отвори жабката.
Келър я отвори. Вътре имаше деветмилиметрова „Берета“, напълно заредена, заедно с резервен пълнител и заглушител.
— Само един?
— Ние не отиваме на война, Кристофър.
— Така си мислиш ти.
Келър затвори жабката, Алон пъхна ключа в стартера. Двигателят се задави, закашля, а след това най-накрая запали.
— Все още ли мислиш, че е трябвало да вземат под наем шкода? — попита Кристофър.
Габриел включи на скорост.
— Откъде ще започнем?
— От Балифърмет.
— Бали къде?
Кристофър посочи знака за излизане и каза:
— Бали нататък.
* * *
Някога Република Ирландия била страна, в която нямало почти никакво насилие. До края на 60-те години на XX век ирландската национална полиция — Гарда Шихана, наброявала само седем хиляди служители и в Дъблин имало само седем полицейски патрулки. Повечето престъпления били от дребен характер: кражби с взлом, джебчийство, от време на време някой въоръжен грабеж. А когато имало наличие на насилие, то обикновено било предизвикано от страст, алкохол или комбинация от двете.
Положението се променило с избухването на Конфликта отвъд границата — в Северна Ирландия. Нуждаещи се отчаяно от пари и оръжие, за да се сражават с британската армия, бойците от Временната ирландска републиканска армия започнали да ограбват банки на юг. Дребните крадци от бедняшките квартали и жилищните комплекси на Дъблин усвоили тактиката на бунтарите и започнали да извършват дръзки въоръжени обири. Гардата, страдаща от недостиг на персонал и средства, бързо била смазана от двойната заплаха от ИРА и местните престъпни босове. През 1970 г. в Ирландия вече не царяло спокойствие. Тя била гангстерска страна, където престъпници и революционери действали безнаказано.
Читать дальше