Даниъл Силва - Английският шпионин

— Какво има? — попита Англичанина.

— Повърхността ѝ е покрита с мръсотия. Наистина трябва да ме оставиш да я почистя. Ще отнеме само…

— Харесва ми такава, каквато е.

Алон изтри показалеца си в крачола на дънките си и се обърна с лице към Келър. Англичанина беше с десет години по-млад от него, с десет сантиметра по-висок и с четиринайсет килограма по-тежък, което се дължеше най-вече на мускулестите му рамене и ръце — прекрасно изваяна смъртоносна сила и маса. Късо подстриганата му коса бе изрусяла до бяло от морето, кожата му беше силно потъмняла от слънцето. Той имаше светлосини очи, квадратни скули и месеста брадичка с трапчинка по средата. Устните му изглеждаха постоянно извити в насмешлива усмивка. Кристофър беше човек без националност, без страх и без морал, освен когато ставаше дума за неща, свързани с приятелството и любовта. Той бе живял по собствените си правила и по някакъв начин бе спечелил.

— Мислех, че би трябвало да си в Рим — каза той.

— Бях там — отвърна Габриел, — но Греъм Сиймор се отби в града. Имаше нещо, което искаше да ми покаже.

— Какво беше то?

— Снимка на мъж, който върви през летище Хийтроу.

Леката усмивка на Келър се стопи и сините му очи се присвиха.

— Колко знае той?

— Всичко, Кристофър.

— В опасност ли съм?

— Зависи.

— От какво?

— От това дали ще се съгласиш да свършиш една работа за него.

— Какво иска?

Алон се усмихна.

— Това, което правиш най-добре.

Навън слънцето все още властваше над терасата на Келър. Те седнаха в два удобни градински стола от двете страни на малка маса от ковано желязо. На нея лежеше дебелата папка на Греъм Сиймор с информация за професионалните подвизи на Еймън Куин. Келър все още не беше я отворил, нито дори я бе погледнал. Той слушаше съсредоточено разказа на Алон за ролята на Куин в убийството на принцесата.

Когато Габриел завърши, Кристофър взе снимката от неотдавнашното му преминаване през летище Хийтроу.

— Ти ми обеща — каза той. — Закле се, че никога няма да кажеш на Греъм, че сме работили заедно.

— Не ми се наложи да му казвам. Той вече знаеше.

— Откъде?

Алон му обясни.

— Подло копеле! — изруга тихо Келър.

— Той е англичанин — каза Габриел. — Идва му отвътре. Кристофър се вгледа внимателно в Алон.

— Странно — каза той, — не ми изглеждаш много разтревожен от тази ситуация.

— Тя ти предоставя интересна възможност, Кристофър. Отвъд пределите на долината заби камбана за обедната молитва. Келър остави снимката върху папката и запали цигара.

— Трябва ли? — попита Габриел, пропъждайки с ръка дима.

— Какъв избор имам?

— Можеш да спреш да пушиш и да удължиш живота си с няколко години.

— Имах предвид, за Греъм — уточни раздразнено Келър.

— Предполагам, че можеш да останеш тук, в Корсика, и да се надяваш, че той няма да реши да каже за теб на французите.

— Или?

— Можеш да ми помогнеш да намеря Еймън Куин.

— А после?

— Можеш да се върнеш у дома, Кристофър.

Келър посочи с ръка към долината и каза:

— Това е моят дом.

— Той не е истински, Кристофър. Той е илюзия. Той е фиктивен.

— Такъв си и ти.

Габриел се усмихна, но не каза нищо. Църковната камбана замлъкна, следобедните сенки започнаха да пропълзяват в края на терасата. Келър загаси цигарата си и погледна към неотворената папка.

— Интересно четиво ли е? — попита той.

— Доста.

— Разпозна ли някого?

— Един човек от МИ5 на име Греъм Сиймор — отвърна Алон — и един офицер от САС, който е посочен само с кодовото му име.

— Какво е то?

— Търговеца.

— Хитро.

— И аз си помислих същото.

— Какво пише за него?

— Пише, че в края на 80-те години е действал под прикритие в Западен Белфаст в продължение на около една година.

— Защо е спрял?

— Защото е бил разкрит. Както изглежда, била е замесена жена.

— Споменава ли се името ѝ? — попита Келър.

— Не.

— Какво се е случило след това?

— Търговеца бил отвлечен от ИРА и отведен в отдалечена ферма за разпит и екзекуция. Фермата се намирала в южната част на графство Арма. Куин е бил там.

— Как е свършило това?

— Лошо.

Порив на вятъра разлюля клоните на бора. Кристофър се загледа втренчено в корсиканската си долина, сякаш тя се изплъзваше от ръцете му. После запали нова цигара и разказа на Габриел останалата част от историята.

Това, което отличавало Келър, била наклонността му към езиците — не чуждите езици, а различните начини, по които се говорел английският по улиците на Белфаст и шестте графства на Северна Ирландия. Тънкостите на местните диалекти правели практически невъзможно за офицерите от САС да работят незабелязано в рамките на малки, здраво сплотени общности в провинцията. В резултат на това повечето от тях били принудени да използват услугите на Фред — термин, използван в САС за „местен помощник“, — когато следели членове на ИРА или извършвали улично наблюдение. Но не и Кристофър. Той развил способността да имитира различните ълстърски диалекти с бързината и увереността на местен жител. Дори можел да сменя акцентите незабавно — в един момент говорел като католик от Арма, в следващия като протестант от белфасткия Шанкил Роуд, после като католик от жилищния комплекс „Балимърфи“. Уникалните му езикови умения не останали незабелязани от неговите началници. Не след дълго те привлекли вниманието на един амбициозен млад офицер от разузнаването, който отговарял в МИ5 за Северна Ирландия.