Даниъл Силва - Английският шпионин

Кристофър пъхна пистолета и електронната карта в куфарчето си. След това сложи пътната си чанта в багажника на беемвето и тръгна нагоре по рампата към улицата. Хотел „Кемпински“ бе на сто метра по-нататък по Фазаненщрасе — голям хотел с ярки като в Лас Вегас светлини над входа и кафене в парижки стил с изглед към булевард „Курфюрстендам“. На една от масите седеше либиецът. Той бе в компанията на около шейсетгодишен мъж и една някога красива жена с черна като въглен коса и грим ала Клеопатра. Мъжът изглеждаше като стар другар от двора на Кадафи, жената изглеждаше добре поддържана и много отегчена.

Келър предположи, че тя принадлежи на приятеля на либиеца, защото либиецът харесваше руси, надарени и скъпоплатени жени.

Кристофър влезе в хотела, давайки си сметка, че сега е в обсега на няколко охранителни камери. Това нямаше значение, защото носеше тъмна перука и фалшиви очила с дебели рамки. Петима гости на хотела, явно новопристигнали, съдейки по външния им вид, чакаха пред асансьорите. Келър ги остави да се качат на първия пристигнал асансьор и след това се качи сам до петия етаж, държейки главата си наведена, така че охранителните камери да не могат да снимат ясно чертите на лицето му. Когато вратите се отвориха, той излезе от кабината с вид на човек, който не гори от нетърпение да се върне към самотата в още една хотелска стая. Един член на обслужващия персонал му кимна сънливо, но иначе коридорът беше пуст. Отключващата карта сега се намираше във вътрешния джоб на палтото му. Той я извади, като наближи стая 518, и я мушна в процепа на електронната брава. Светна зелената лампичка и електронната ключалка се отключи. Гамбиецът щеше да живее още един ден.

Стаята бе наскоро почистена. Въпреки това вонята на ужасния одеколон на либиеца продължаваше да се усеща. Келър отиде до прозореца и погледна към улицата. Либиецът и двамата му спътници още седяха на тяхната маса в кафенето, макар че жената изглеждаше нервна. Откакто ги бе видял за последен път, чиниите им бяха отсервирани и им беше сервирано кафе. Десет минути, пресметна той. Може би по-малко.

Кристофър се отдалечи от прозореца и спокойно огледа стаята. В хотел „Кемпински“ се очакваше тя да е по-луксозна, но стаята наистина бе съвсем обикновена: двойно легло, бюро, телевизор, кресло с дамаска в кралскосиньо. Стените бяха достатъчно дебели, за да заглушат всички шумове от съседните стаи, но не и достатъчно дебели, за да устоят на нормален куршум, дори и на куршум, който е проникнал в човешко тяло. Поради тази причина пистолетът на Келър бе зареден с куршуми с кух връх 124 грейна, които увеличаваха диаметъра на разпръскването си. Всеки от тези куршуми, който попаднеше в желаната цел, оставаше в нея. А в случай че Кристофър пропуснеше, което бе малко вероятно, куршумът щеше да се забие в стената с тъп звук.

Той се върна до прозореца и видя, че либиецът и двамата му спътници са станали от масата. Около шейсетгодишният мъж се ръкуваше с либиеца, а някогашната красавица с черна като въглен коса гледаше с копнеж към редицата луксозни магазини по протежение на „Курфюрстендам“. Келър дръпна тежките завеси, седна на кралскосиньото кресло и извади пистолета от куфарчето си. От коридора долетя скърцането на камериерска количка. После настъпи тишина. Той погледна часовника си и отбеляза наум часа. „Пет минути — помисли си. — Може би и по-малко.“

Благодатно слънце грееше ярко над остров Корсика, когато нощният ферибот от Марсилия влезе в пристанището на Аячо. Кристофър слезе от плавателния съд с другите пътници и се запъти към паркинга, където беше оставил своето очукано старо рено комби. Жълтеникав прах покриваше прозорците и предния капак. Той прие праха за лоша поличба. По всяка вероятност вятърът сироко го бе донесъл от Северна Африка. Келър инстинктивно докосна малката длан от червен корал, която висеше на кожена връвчица на врата му. Корсиканците вярваха, че талисманът има силата да предпазва от окю — уроки. Той също го вярваше, макар че присъствието на северноафрикански прах върху колата му на сутринта, след като бе убил един либиец, подсказваше, че талисманът не е успял да го защити. В селото му имаше една стара жена, синядора 12 12 Название в Корсика на жените, които се занимават с разваляне на магии, лекуване на уроки и на уплах. — Б.пр. , която притежаваше силата да прогони злото от тялото му. Келър не гореше от нетърпение да я види, защото старицата имаше и способността да надзърва в миналото и в бъдещето. Тя бе един от малкото хора на острова, който знаеше истината за него. Синядората знаеше дългия списък на неговите грехове и простъпки и дори твърдеше, че знае времето и обстоятелствата, при които той щеше да умре. Това беше единственото нещо, което тя отказваше да му каже. „Нямам това право — прошепваше жената в осветената си със свещи гостна. — Освен това знанието как свършва животът, само ще развали интригата.“