Даниъл Силва - Английският шпионин

— Дебела папка с информация за живота и приключенията на Еймън Куин.

— Какво искаш да направим двамата?

— Това, което ние трябваше да направим преди години. Да го елиминирате възможно най-бързо. А докато се занимавате с това, да разберете кой е поръчал и финансирал операцията за убийството на принцесата.

— Може би Куин се е върнал към борбата.

— Борбата за обединена Ирландия? — Сиймор поклати глава. — Тази борба приключи. Ако трябва да правя догадки, той я е убил по искане на един от неговите покровители. И двамата знаем основното правило, когато става дума за убийства. Не е важно кой стреля. Важно е кой плаща за куршума.

Друг порив на вятъра блъсна прозорците. Светлината помръкна и след това угасна. Двамата шпиони поседяха няколко минути в тъмнината, като никой от тях не проговори.

— Кой е казал това? — попита накрая Габриел.

— Кое?

— Онова за куршума.

— Мисля, че беше Амблър 11 11 Ерик Амблър (1909–1998) е английски писател и сценарист, автор главно на шпионски романи, като обикновено му се приписва засилването на реализма в този жанр. — Б.пр. .

Отново настъпи мълчание.

— Имам други планове, Греъм.

— Знам.

— Жена ми е бременна, и то в напреднала бременност.

— Значи, ще трябва да работиш бързо.

— Предполагам, че Узи вече го е одобрил.

— Това беше негова идея.

— Напомни ми да му възложа някоя отвратителна задача, щом положа клетва като директор на Службата.

Една светкавица освети ехидната усмивка на Сиймор. После отново настъпи мрак.

— Мисля, че видях няколко свещи в кухнята, когато търсех тирбушона.

— Аз обичам тъмнината — каза Алон. — Тя прояснява мислите ми.

— За какво си мислиш?

— Мисля какво ще кажа на съпругата си.

— А за нещо друго?

— Да — отвърна Габриел. — Питам се как Куин е разбрал, че принцесата ще бъде на онази яхта.

Хотел „Савой“ се издигаше в старомодния край на една от най-модерните улици на Берлин. Пред входа му се простираше червен килим, а покрай фасадата му бяха наредени червени масички, засенчени от червени чадъри. Предишния следобед Кристофър Келър бе забелязал един известен актьор да пие кафе там, но сега, когато излезе от входа на хотела, масичките стояха празни. Над града бяха надвиснали оловносиви облаци и студеният вятър брулеше последните листа от уличните дървета. Накратко, берлинската есен си отиваше. Скоро отново щеше да настане зима.

— Такси, господине?

— Не, благодаря.

Келър пъхна банкнота от пет евро в протегнатата ръка на портиера и тръгна по улицата. Той се бе регистрирал в хотела под фалшиво френско име — управата бе останала с впечатлението, че е журналист на свободна практика, който пише за филми — и остана в него само една нощ. Предишната вечер бе отседнал в скромен хотел, наречен „Зайферт“, а преди това бе прекарал една безсънна нощ в малък мрачен пансион, наречен „Бела Берлин“. И трите места за нощувка имаха едно общо нещо: бяха близо до хотел „Кемпински“, който беше крайната цел на Кристофър. Той отиваше там да срещне един мъж — либиец, бивш близък сътрудник на Кадафи, който след революцията бе избягал във Франция с два куфара, пълни с пари и скъпоценности. Либиецът бе инвестирал два милиона долара съвместно с двама френски бизнесмени, след като бе получил уверения за значителна печалба. На френските бизнесмени вече им бе дотегнало от либиеца. Те също така бяха обезпокоени от репутацията му, свързана с насилие, защото за него се говореше, че му е доставяло удоволствие да забива шипове в очите на противниците на режима. Френските бизнесмени се бяха обърнали за помощ към дон Антон Орсати и донът бе възложил задачата на най-добрия си убиец. Келър трябваше да признае, че очакваше с нетърпение да изпълни договора. Той никога не бе харесвал вече покойния либийски диктатор, нито бандитите, които бяха държали режима му на власт. Кадафи беше позволявал на всякакъв вид терористи да се обучават в неговите пустинни лагери, в това число и на членове на ИРА. Той също така бе доставял на ИРА оръжия и експлозиви. Всъщност почти всички пластични експлозиви, използвани от ИРА за направата на бомби, идваха директно от Либия.

Кристофър пресече улицата и тръгна надолу по рампата на един подземен гараж. На второто ниво, в част на гаража, която бе извън обсега на охранителните камери, за него бе оставено черно беемве от член на организацията „Орсати“. В багажника му имаше деветмилиметров пистолет „Хеклер и Кох“ със заглушител, а в жабката — електронна карта, която можеше да отключи вратата на всяка стая в хотел „Кемпински“. Картата бе придобита срещу 5000 евро от един гамбиец, който работеше в пералното отделение на хотела. Гамбиецът бе уверил човека от организацията „Орсати“, че електронната карта ще продължи да функционира още четиресет и осем часа. След това кодът щял да бъде рутинно подменен и от охраната на хотела щели да издадат нови електронни карти на всички основни служители. Келър се надяваше, че гамбиецът е казал истината. В противен случай, в пералното отделение на хотел „Кемпински“ скоро щеше да се оваканти едно работно място.