Даниъл Силва - Английският шпионин

— Пийл — каза Габриел. — Името му беше Тимъти Пийл.

— А, да, младият господин Пийл. Така и не разбрахме защо прекарваше толкова много време с него. И после осъзнахме, че той е връстник на сина ти, когото загуби при бомбения атентат във Виена.

— Мисля, че говорехме за теб, Греъм.

— Така е — отвърна Сиймор.

После припомни на Алон — съвсем ненужно, че през лятото на 1998 г. е оглавявал отдела за борба срещу тероризма в МИ5. Като такъв, той бил отговорен за защитата на родната си Великобритания от терористите на Ирландската републиканска армия. И все пак дори в Ълстър — сцена на вековния конфликт между протестанти и католици, имало признаци за надежда. Избирателите от Северна Ирландия били ратифицирали Белфасткото споразумение 9 9 Белфасткото споразумение от 1998 г. е известно и като Споразумението от Разпети петък. — Б.пр. и Временната ирландска републиканска армия се придържала към условията на примирието. Само Истинската ИРА — малка групировка от твърдолинейни отцепници, продължавала въоръжената борба. Неин лидер бил Майкъл Маккевит — бившият главен интендант на ИРА. Жената, с която живеел на свободни начала, Бернадет Сандс-Маккевит, ръководела политическото крило „Движение за суверенитет на 32-те графства“. Тя била сестра на Боби Сандс — члена на Временната ИРА, който починал в затвора „Мейз“, след като отказал да приема храна, през 1981 година.

— И след това — каза Сиймор — беше Еймън Куин. Куин планираше операциите. Куин изработваше бомбите. За съжаление, той беше добър. Много добър.

Силна гръмотевица разтърси сградата. Греъм неволно трепна, преди да продължи:

— Куин притежаваше безспорен талант за правене на високоефективни бомби и доставянето им до набелязаните цели. Обаче той не знаеше — добави, — че имам агент, който го наблюдава отблизо.

— Колко време той беше там?

— Агентът ми беше жена — отговори Греъм. — И беше там от самото начало.

Работата с агентката и подаваните от нея сведения, продължи Сиймор, се оказала трудна за балансиране. Тъй като била високо в йерархията на организацията, тя често знаела предварително за нападенията, в това число целта, времето и размера на бомбата.

— Какво трябваше да направим? — попита Греъм. — Да осуетим нападенията и да изложим на риск нашия агент? Или да позволим атентатите да се извършат и да се постараем никой да не бъде убит?

— Второто — отговори Габриел.

— Говориш като истински шпионин.

— Ние не сме полицаи, Греъм.

— И слава богу, че не сме! През повечето време — продължи Сиймор — стратегията работеше. Няколко големи коли бомби бяха обезвредени, а няколко други експлодираха с минимални жертви, въпреки че през февруари 1998 година една почти успя да изравни със земята главната улица на Портадаун — бастиона на верноподаниците на Короната. После, шест месеца по-късно, агентката ни съобщи, че групировката подготвя крупна атака. Предупреди ни, че ще е нещо голямо. Нещо, което ще сложи край на постигнатия с Белфасткото споразумение мирен процес. Как трябваше да постъпим? — попита Сиймор.

Мълния раздра небето отвън. Греъм изпразни чашата си и разказа останалото на Алон.

Вечерта на 13 август 1998 г. тъмночервен автомобил „Воксхол Кавалиър“ с регистрационен номер 91 DL 2554 изчезнал от жилищен комплекс в град Карикмакрос, Република Ирландия. Той бил откаран в изолирана ферма край границата, където му били сложени фалшиви регистрационни номера от Северна Ирландия. След това Куин поставил в него бомбата: 225 кг амониев нитрат, стругован бутален прът, напълнен с тротил, детонатор, източник на захранване, скрит в пластмасова кутия за храна, превключвател в жабката. На сутринта в неделя, 15 август, той откарал колата през границата до Ома и я паркирал на главната търговска улица пред универсалния магазин „С. Д. Келс“.

— Очевидно — каза Сиймор — Куин не е доставил сам бомбата. Имало е още един човек във воксхола, още двама в разузнаващата кола, а друг мъж е карал колата за бягство. Те са общували с мобилни телефони. Чухме всяка тяхна дума.

— Службата за сигурност ли?

— Не — отговори Сиймор. — Нашите правомощия да проследяваме и подслушваме телефонни разговори не се простират отвъд границите на Обединеното кралство. Атентатът в Ома бе замислен в Република Ирландия, така че трябваше да разчитаме ЦПК да подслушва за нас.

Центърът за правителствени комуникации, или ЦПК, беше британският вариант на американската Агенция за национална сигурност. В 14 часа и 20 минути те прихванали обаждане от мъж, който звучал като Еймън Куин. Той казал четири думи: „Тухлите са в стената“. В МИ5 знаели от опит, че фразата означава, че бомбата е поставена на определеното място. Дванайсет минути по-късно в ълстърската телевизия получили анонимно предупреждение по телефона: „Има 225-килограмова бомба, съдебната палата, Ома, главната улица, експлозия след трийсет минути“. От Кралската ълстърска полиция започнали да евакуират улиците около сградата на съда в Ома и трескаво да търсят бомбата. Те обаче не разбрали, че търсят на грешното място.