Даниъл Силва - Английският шпионин

Алон изчака, докато самолетът на Киара излетя благополучно, преди да напусне терминала и да се отправи към хаотичния паркинг на Фиумичино. Неговият анонимен немски седан се намираше в далечния край на третия етаж и бе паркиран така, че предната му част да гледа навън, в случай че му се наложи да напусне спешно паркинга. Както винаги, той огледа внимателно шасито за евентуален скрит експлозив, преди да седне зад волана и да включи двигателя. От радиото загърмя някаква италианска естрадна песен, една от онези глупави мелодии, които Киара винаги си пееше, когато си мислеше, че никой не я слуша. Габриел превключи на Би Би Си, но там новините за войната не секваха, така че намали звука. Помисли си, че по-късно ще има достатъчно време за войната. През следващите няколко седмици щеше да се посвети само на картината на Караваджо.

Той прекоси река Тибър по моста Кавур и се отправи към Виа Грегориана. Старата тайна квартира на Службата се намираше в далечния край на улицата, близо до върха на Испанските стъпала. Той вмъкна седана на едно празно място край бордюра и преди да слезе, взе от жабката своята деветмилиметрова „Берета“. Студеният нощен въздух миришеше на пържен чесън и леко на мокри листа — ароматът на Рим през есента. Нещо в него винаги караше Габриел да мисли за смъртта.

Той подмина входа на своята сграда, мина покрай хотел „Хаслер Вила Медичи“ и стигна до църквата „Тринита дей Монти“. Миг по-късно, след като установи, че никой не го следи, Алон тръгна обратно към своята жилищна сграда. Само една енергоспестяваща крушка светеше слабо във фоайето; той мина през осветеното от нея пространство и пое нагоре по тъмното стълбище. Когато стигна до площадката на третия етаж, замръзна намясто. Вратата на квартирата бе открехната и отвътре се чуваше шум от отваряне и затваряне на чекмеджета. Габриел спокойно измъкна беретата, пъхната под колана на кръста му, и бавно побутна вратата с дулото ѝ. Отначало не можа да види и следа от натрапника. После, като отвори вратата още два пръста, зърна Греъм Сиймор да стои пред кухненския плот с неотворена бутилка вино „Гави“ в едната ръка и тирбушон в другата. Алон пъхна пистолета в джоба на палтото си и влезе. В главата му се въртяха трите прекрасни думи:

Намери някого другиго…

— Може би е по-добре да се погрижиш за това, Габриел. Иначе някой може да се нарани.

Сиймор остави бутилката вино и тирбушона и се облегна на кухненския плот. Носеше сиви панталони, сако с десен рибена кост и синя риза с френски маншети. Липсата на асистенти или бодигардове подсказваше, че е пътувал до Рим с фалшив паспорт. Това беше лош знак. Шефът на МИ6 пътуваше тайно само когато имаше сериозен проблем.

— Как влезе тук? — попита Алон.

Сиймор извади един ключ от джоба на панталона си. Той бе закачен на простичкия черен ключодържател, така обичан от интендантството — отдела на Службата, който осигуряваше и се грижеше за тайните квартири.

— Откъде го взе?

— Узи ми го даде вчера в Лондон.

— А кода за алармата? Предполагам, че ти е дал и него.

Греъм изрецитира осем цифри.

— Това е нарушение на протокола на Службата.

— Имаше смекчаващи вината обстоятелства. Освен това — добави Сиймор, — след всички операции, които сме провели заедно, аз на практика съм член на семейството.

— Дори и членовете на семейството чукат на вратата, преди да влязат.

— Виж кой го казва.

Габриел извади тапата от бутилката, наля вино в две чаши и подаде едната на Сиймор. Англичанинът вдигна леко чашата си и каза:

— За бащинството.

— Носи лош късмет да се пие за деца, които още не са родени, Греъм.

— Тогава за какво ще пием?

Когато Алон не отговори, Сиймор отиде в хола. През неговия широк прозорец се виждаше камбанарията на църквата и горната част на Испанските стъпала. Той постоя там за момент, загледан над покривите, сякаш се възхищаваше на хълмистия пейзаж на своето провинциално имение от терасата на господарската къща. С посивялата си коса и волева брадичка Греъм Сиймор беше архетип на британския държавен служител — човек, роден, възпитан и обучаван да ръководи. Той беше красив, но не изключително, беше висок, но не прекалено. Сиймор караше другите да се чувстват по-нисши, особено американците.

— Знаеш ли — каза той най-накрая, — наистина трябва да си намериш някое друго място, където да отсядаш, когато си в Рим. Целият свят знае за тази тайна квартира, което означава, че тя изобщо не е тайна.