Даниъл Силва - Английският шпионин

— Ще останеш за обяд — каза донът.

— Благодаря, дон Орсати — отвърна почтително Кристофър, — но не искам да се натрапвам.

— Ти? Да се натрапваш? — Корсиканецът махна пренебрежително с ръка.

— Уморен съм — каза Келър. — Пътуването по море беше тежко.

— Не спа ли на ферибота?

— Очевидно скоро не сте пътували с ферибот — отвърна Кристофър.

Това беше вярно. Антон Орсати рядко излизаше извън добре охраняваните стени на имението си. Светът идваше при него със своите проблеми и той ги разрешаваше — срещу значително възнаграждение, разбира се. Орсати взе дебел кафяв плик и го сложи пред Келър.

— Какво е това?

— Считай го за коледна премия.

— Сега е октомври.

Донът сви рамене. Кристофър повдигна капачето на плика и надникна в него. Беше пълен с пачки банкноти от по сто евро. Кристофър затвори капачето и бутна плика към средата на масата.

— Тук, на Корсика — рече намръщено Орсати, — е неучтиво да откажеш подарък.

— Подаръкът не е необходим.

— Вземи го, Кристофър. Ти го заслужи.

— Вие ме направихте богат, дон Орсати, по-богат, отколкото някога съм мечтал.

— Но?

Келър седеше мълчаливо.

— В затворената уста не влиза нито муха, нито храна — каза донът, цитирайки поредната от сякаш бездънния си запас корсикански поговорки.

— Какво искате да кажете?

— Говори, Кристофър. Кажи ми какво те притеснява.

Келър се взираше в парите, съзнателно избягвайки погледа на дона.

— Работата ли ти омръзна?

— Не е това.

— Може би трябва да си вземеш почивка. Можеш да съсредоточиш усилията си върху законната страна на бизнеса. Там могат да се спечелят много пари.

— Производството на зехтин не е решението, дон Орсати.

— Значи, има проблем.

— Не съм казал това.

— Не е и нужно. — Корсиканецът се вгледа внимателно в Келър. — Когато се извади зъбът, Кристофър, спира да те боли.

— Освен ако не попаднеш на лош зъболекар.

— Единственото по-лошо нещо от лошия зъболекар е лошият другар.

— По-добре е да си сам — каза философски Келър, — отколкото да имаш лоши другари.

Донът се усмихна.

— Може да си се родил англичанин, Кристофър, но имаш душа на корсиканец.

Келър се изправи. Орсати плъзна плика към него по плота на масата.

— Наистина ли няма да останеш за обяд?

— Имам планове.

— Каквито и да са те — каза донът, — ще трябва да почакат.

— Защо?

— Защото имаш гост.

Кристофър нямаше нужда да пита за името на посетителя. В света имаше само шепа хора, които знаеха, че още е жив, и само един, който би посмял да го навести без предупреждение.

— Кога пристигна?

— Снощи — отвърна донът.

— Какво иска?

— Нямал право да ми каже. — Орсати го оглеждаше внимателно със зорките си като на куче очи. — Въобразявам ли си — попита той най-накрая, — или настроението ти внезапно се подобри?

Келър тръгна, без да отговори. Дон Орсати остана загледан след него. После погледна към масата и тихо изруга. Англичанина бе забравил да вземе плика.

Кристофър Келър винаги бе полагал големи грижи за парите си. По негови изчисления той бе спечелил над двайсет милиона долара, работейки за дон Антон Орсати, и чрез разумно инвестиране беше станал много богат. По-голямата част от богатството си Келър държеше в банки в Женева и Цюрих, но имаше сметки и в Монако, Лихтенщайн, Брюксел, Хонконг и на Каймановите острови. Дори държеше малко пари и в една уважавана банка в Лондон. Неговият британски акаунт мениджър смяташе, че Кристофър е саможив жител на Корсика, който, подобно на дон Орсати, рядко напуска острова. Френското правителство бе на същото мнение. Келър плащаше данъци върху своите законни инвестиционни доходи и върху немалката заплата, която получаваше от „Орсати Олив Ойл Къмпани“, където работеше като директор по продажбите за централноевропейския пазар. Той гласуваше на изборите във Франция, правеше дарения на френски благотворителни организации, викаше за френските спортни отбори и от време на време бе принуден да ползва услугите на френската здравна система. Кристофър никога не беше обвиняван в извършването на каквото и да е престъпление, което бе забележително постижение за човек от Юга, и шофьорското му досие беше безупречно. Като цяло — с едно съществено изключение, Кристофър Келър бе образцов гражданин.

Първокласен скиор и алпинист, от известно време той дискретно търсеше да купи някоя хижа във Френските Алпи. В момента ползваше еднофамилно жилище — скромна по размери вила, разположена в една долина отвъд долината на клана Орсати. Беше боядисана в охра и имаше червен керемиден покрив, голям син плувен басейн, както и просторна тераса, която сутрин бе огряна от слънцето, а следобед бе засенчена от растящия пред нея бор. Нейните големи стаи бяха комфортно обзаведени със семпли мебели в бяло, бежово и бледожълто. Имаше много етажерки, пълни със сериозни книги — Келър беше следвал за кратко военна история в Кеймбридж и бе ненаситен читател на изданията за политика и съвременни проблеми, — а на стените висеше скромна колекция от модерни и импресионистични картини. Най-ценната творба беше малък пейзаж от Моне, който Кристофър бе придобил чрез посредник от аукционна къща „Кристис“ в Париж. Сега пред него стоеше Габриел, хванал с една ръка брадичката си и леко наклонил глава. Той облиза върха на показалеца си, потърка с него повърхността на картината и бавно поклати глава.