Даниъл Силва - Английският шпионин

Миналия петък Аманда бе дошла във Воксхол Крос, което означаваше, че съгласно правилата на взаимоотношенията им сега беше ред на Сиймор да пътува. Това не му тежеше, защото винаги обичаше да се връща в Темс Хаус. Неговият служебен ягуар бе допуснат в подземния паркинг в 17,55 ч. и две минути по-късно асансьорът на Уолъс го качи на най-горния етаж. Главният коридор беше тих като болнично отделение през нощта. Греъм предположи, че ръководният състав се е смесил с редовите служители в единия от двата частни бара, които се помещаваха в сградата. Както винаги, той спря, за да надникне в стария си кабинет. Майлс Кент — неговият наследник на поста заместник-директор, гледаше безизразно в екрана на компютъра си. Изглеждаше така, сякаш не е спал цяла седмица.

— Как е тя? — попита предпазливо Греъм.

— Бясна е, но ти по-добре побързай — добави Кент. — Не трябва да караш пчелата майка да чака.

Сиймор продължи по коридора до кабинета на генералния директор. В преддверието го посрещна един от членовете на изцяло мъжкия персонал на Аманда и веднага го въведе в просторния ѝ кабинет. Тя стоеше замислено пред прозореца с изглед към сградата на Парламента. Уолъс се обърна и погледна ръчния си часовник. От всички качества тя ценеше най-много точността.

— Греъм — каза Аманда с равен тон, сякаш четеше името му в една от дебелите информационни сводки, които персоналът ѝ винаги подготвяше преди важно събрание. След това му отправи делова усмивка, която изглеждаше така, сякаш я бе усвоила, упражнявайки се пред огледалото. — Хубаво е, че дойде.

Върху дългата лъскава заседателна маса на Аманда бе поставен поднос с напитки. Тя приготви джин с тоник за Сиймор и много сухо мартини със зелена маслинка и маринован перлен лук за себе си. Уолъс се гордееше със способността си да издържа на пиене — умение, което според нея бе задължително за един шпионин. Това беше едно от малкото ѝ добри качества.

— Наздраве — каза Греъм, като вдигна леко чашата си, но Аманда отново само се усмихна. На големия плосък телевизор вървеше без звук репортаж на Би Би Си. Високопоставен служител на Гарда Шихана стоеше пред малка къща в Балифърмет, където бяха намерени мъртви трима мъже — всичките членове на наркобанда от Истинската ИРА.

— Доста неприятно — каза Уолъс.

— Очевидно борба за територия — промърмори Сиймор над ръба на чашата си.

— Нашите приятели от Гардата имат съмнения по този въпрос.

— С какво разполагат?

— Всъщност с нищо и затова са обезпокоени. Обикновено телефоните прегряват от обаждания след голямо гангстерско убийство, но не и този път. Освен това — добави тя — и начинът, по който са били убити. Обикновено тези гангстери надупчват цялата стая с куршуми от автоматично оръжие. Обаче този, който го е направил, е бил много точен. Три изстрела, три трупа. От Гардата са убедени, че си имат работа с професионалисти.

— Имат ли някаква представа къде е Лиъм Уолш?

— Работят с презумпцията, че той е някъде в републиката, но нямат представа къде. — Тя погледна Сиймор и повдигна въпросително едната си вежда. — Той не е завързан за стол в някоя тайна квартира на МИ6, нали, Греъм?

— За жалост, не.

Сиймор погледна към телевизора. По Би Би Си бяха преминали към следващия репортаж. Премиерът Джонатан Ланкастър беше във Вашингтон на среща с американския президент. Тя не беше минала толкова добре, колкото се бе надявал. В момента Великобритания не беше много на мода във Вашингтон, поне не и в Белия дом.

— Твоят приятел — каза хладно Аманда.

— Американският президент ли?

— Джонатан.

— Той е и твой приятел — отвърна Сиймор.

— Моите отношения с премиера са сърдечни — каза натъртено тя, — но са нищо в сравнение с твоите. Ти и Джонатан сте много близки.

Беше ясно, че Уолъс искаше да каже нещо повече за уникалната връзка на Греъм с министър-председателя. Вместо това, тя си наля ново питие, докато разказваше неприлична клюка за съпругата на някакъв посланик от богатите на петрол Обединени арабски емирства. Сиймор на свой ред разказа за доклада, който бе получил — за мъж с британски акцент, който купувал преносими зенитноракетни комплекси на един пазар за оръжие в Либия. След като разчупиха леда, двамата подеха непринуден разговор, какъвто можеха да водят само двама висшестоящи шпиони. Те споделяха, разкриваха информация, съветваха се, а на два пъти истински се разсмяха. Всъщност за няколко минути изглеждаше, че съперничеството им не съществува. Двамата говориха за положението в Ирак и Сирия, за Китай, говориха за световната икономика и нейното влияние върху сигурността, както и за американския президент, когото обвиняваха за много от проблемите по света. Накрая говориха и за руснаците. Тези дни те винаги го правеха.