Даниъл Силва - Английското момиче

— Аз съм отговорен — каза той, — а не вие.

— Разбирам това — отговори Габриел още по-спокойно.

— Но това е бизнес сделка, нищо повече. Пари срещу стока. И ще бъда небрежен в работата си, ако не положа дължимото старание, преди да приключим продажбата.

Последва още една пауза, компютърен набор, а след това гласът рече:

— Този разговор продължи прекалено дълго. Затворете и изчакайте да ви се обадим отново.

Алон направи, както поискаха. Минута по-късно новото позвъняване дойде от друг апарат. Гласът изреди подробен списък с инструкции, които Габриел записа върху бланка на хотела.

— Кога? — попита той.

— След един час — отвърна гласът.

И след това замлъкна. Алон прекъсна връзката и препрочете инструкциите, за да се увери, че ги е записал правилно.

Имаше само един проблем.

Парите.

През следващите пет минути Габриел направи едно след друго три телефонни обаждания. Първите две направи от телефона на хотелската си стая — едно до съседната стая, което остана без отговор, и второто до сънливия нощен администратор на партера, който потвърди, че съседната стая не е заета. Алон я резервира за през нощта, като обеща пълно заплащане в рамките на час. След това от личния си мобилен телефон звънна на Кристофър Келър.

— Къде си? — попита той.

— В Булон сюр Мер — отвърна Келър.

— Имам нужда да влезеш през входа на „Отел дьо ла Мер“ в Гран Фор Филип след петдесет и пет минути.

— Защо да го правя?

— Защото имам да изпълнявам поръчка и трябва да съм сигурен, че никой няма да открадне багажа ми, докато ме няма.

— Къде е багажът?

— Под леглото в съседната стая.

— Къде отиваш?

— Нямам представа.

Още един час, още чакане. Габриел използва времето да сложи в ред стаята и да си приготви чаша с може би най-силното нескафе, което бе пил. Вече трета нощ, откакто не беше спал: първо в Люберон, после на Даунинг Стрийт, а сега и тук. Беше близо, усещаше го. Още няколко часа, помисли си той, докато изливаше горчивата течност в гърлото си. После щеше да спи в продължение на цял месец.

В десет часа и десет минути се отправи по стълбите към фоайето, където каза на дежурния администратор, че мосю Дювал ще пристигне скоро. Алон плати за стаята и остави един плик, който трябваше да бъде предаден на мосю Дювал при настаняването му. След това излезе от хотела и седна зад волана на пасата. Докато се отдалечаваше от паркинга, погледна в огледалото за обратно виждане и видя Келър да влиза в хотела точно по график.

Този път му бяха дали не само местоназначението, но и конкретен маршрут. Той го отведе през поля, осеяни с ветрогенератори, до газопреработвателния завод, петролната рафинерия и железопътното депо в западния край на Дюнкерк. Пред него се появи планина от чакъл, като миниатюрна версия на Алпите. Той профуча край нея сред облак прах и зави по тесен път, минаващ по дълъг вълнолом. От дясната му страна се издигаха товарните кранове на дюнкеркското пристанище, от лявата се ширеше морето. Габриел засече на километража началната точка на пътя и точно след километър и половина отби встрани и изключи двигателя. Колата се поклащаше леко от силния влажен вятър. Габриел излезе от нея и като вдигна яката на якето си, тръгна през плажа. Беше настъпил отливът и пясъкът бе твърд и равен като паркинг. Той спря в края на водата и хвърли беретата си в морето. „Прекрасно място за края на един войнишки пистолет — помисли си, когато тръгна обратно към колата. — На дъното на морето, край бреговете на Дюнкерк.“

Когато се върна на пътя, погледна в двете посоки — на изток, на запад, после пак на изток. Нямаше други хора наоколо и не се виждаха приближаващи автомобилни фарове, а само светлините на крановете и далечното зарево на огньовете, горящи върху комините на рафинерията. Алон отвори багажника и сложи ключа на земята, точно от вътрешната страна на лявото задно колело. След това се качи в багажника, сви средно високата си фигура в нещо като ембрионална поза и дръпна капака, така че да се затвори. Няколко секунди по-късно телефонът иззвъня.

— Вътре ли сте? — попита гласът.

— Да.

— След пет минути — каза гласът.

Както се оказа, изминаха почти десет минути, преди да чуе една кола да спира зад него. После чу шум от отварянето и затварянето на врата, последван от потракването на токчета по асфалта. „Това е жената“ — помисли си той, когато колата рязко потегли. Сигурен бе в това.

След като напусна Дюнкерк, жената кара с висока скорост повече от час, като спира само два пъти. След това тя зави по асфалтов път и продължи да кара с пълна скорост, сякаш за да накаже Габриел за нахалството да поиска доказателство, че заложницата е жива, преди да предаде откупа от десет милиона евро. В един момент пасатът друсна силно и се чу тежко, стържещо тупване. На Алон му прозвуча така, сякаш току-що се бяха ударили в айсберг.