Даниъл Силва - Английското момиче

— И сте сигурен, че няма никой в стаята? — попита Габриел.

— Напълно — отговори администраторът. — Аз самият току-що я приготвих.

За този жест на внимание Алон сложи на бюрото банкнота от десет евро. Тя бе грабната от мръсната ръка на мъжа и изчезна в джоба на сакото, което не му беше по мярка.

— Имате ли нужда от помощ за багажа? — попита администраторът, сякаш помагането бе последното нещо, което му се въртеше в ума тази вечер.

— Не, благодаря — отговори бодро Габриел. — Мисля, че мога и сам да се справя.

Той дърпа куфарите на колелцата им по застлания с балатум под, след това направи всичко възможно те да изглеждат леки, като ги вдигна за дръжките и се заизкачва по тясното стълбище. Неговата стая беше на третия етаж, в края на слабо осветен коридор. Алон пъхна внимателно ключа в ключалката — като лекар, вкарващ медицинска сонда. Когато влезе, видя, че стаята е празна и е запалена единствено лампата на нощното шкафче, която едва мъждукаше.

Той само издърпа куфарите от другата страна на прага. След това, като затвори вратата и извади беретата си, бързо претърси гардероба и банята. Като се увери, че е сам, сложи веригата на вратата, барикадира я с всички възможни мебели от стаята и натика двата куфара под леглото. Като се изправи, телефонът, който бе взел в Кале, иззвъня за втори път.

— Много добре — каза същият компютърно генериран глас. — Сега слушайте внимателно.

Този път Габриел постави няколко свои искания. Тя трябваше да дойде сама, без подкрепление и без оръжие. Той си запазваше правото да я претърси „старателно и обстойно — добави, — просто за да няма недоразумения“. След това жената можеше да разполага с колкото си иска време, за да провери дали банкнотите са истински и да пресметне, че сумата възлиза на десет милиона евро. Тя можеше да преброи парите, да ги помирише, да ги опита или да прави любов с тях, на него не му пукаше, стига да не направеше опит да ги открадне.

— Ако направи това — каза Алон, — ще пострада, и то лошо, а сделката ще бъде развалена. И не отправяйте никакви глупави заплахи, че ще убиете Маделин — добави. — Заплахите обиждат интелигентността ми.

— След един час — отговори гласът и връзката прекъсна.

Габриел извади един стол с права облегалка от барикадата пред вратата и го постави пред приличащия на бойница прозорец на стаята. Той седя там през следващите шейсет и седем минути, като наблюдаваше улицата. На четиридесетата минута от бдението му един мъж, скрит под чадър, мина забързано край хотела, като спря само колкото да подръпне дръжката на предната пасажерска врата на пасата. След това нямаше повече коли или пешеходци, само чайките кръжаха отгоре и група улични котки пируваха с отпадъците от съседния ресторант за морски дарове. „Чакане — помисли си Алон. — Винаги чакане.“

Когато изтече един час без следа от нея, той почувства, че го обзема паника, която нарастваше с всяка изминала минута. След това едно беемве най-сетне паркира на празното пространство до неговия автомобил. Вратата се отвори и се показа стилна обувка, последвана от дълъг, обут в сини дънки крак. Кракът принадлежеше на жена с черна като въглен коса, която се спускаше върху раменете ѝ и скриваше лицето ѝ от погледа на Габриел. Той я наблюдаваше, докато тя пресичаше улицата под дъжда, наблюдаваше ритъма на крачките ѝ, свиването на коленете. Любопитно нещо бе походката; тя беше като пръстовите отпечатъци или сканирането на ретината. Лицето лесно можеше да се промени, но дори и професионалните разузнавачи се мъчеха да променят начина, по който ходеха. Алон си даде сметка, че вече е виждал тази походка. Това бе жената от ферибота.

Той беше сигурен в това.

Отне ѝ по-малко от минута, за да стигне от улицата до третия етаж на хотела. Габриел използва този интервал, за да махне барикадата от мебели от антрето. След това допря ухо до вратата и се заслуша в потракването на токчетата ѝ по голия под на коридора. Вратата бе добра, достатъчно солидна и дебела, за да забави един куршум, но не и да го спре. Жената почука леко на нея, сякаш предполагаше, че вътре спят деца.

— Сама ли сте? — попита Алон на френски.

— Да — отговори тя.

— Имате ли оръжие?

— Не.

— Знаете ли какво ще се случи, ако намеря у вас пистолет?

— Сделката се разваля.

Габриел отвори вратата няколко сантиметра, без да сваля веригата.

— Мушнете ръката си — каза той.