Даниъл Силва - Английското момиче

— Какво правите? — попита премиерът.

— По всяка вероятност похитителите ще ме накарат да оставя този телефон на място, където никога няма да бъде намерен.

— Тогава защо го снимате?

— За застраховка — отвърна Алон.

Той пъхна своето блекбъри обратно в джоба на якето си и включи апарата на похитителите. Беше 11,57 ч. Нямаше какво повече да се прави, освен да се чака. Габриел беше ненадминат в чакането; според собствените му изчисления бе прекарал повече от половината си живот да го прави. Чакане на влак или самолет. Чакане на източник на информация. Чакане на слънцето да изгрее след нощ на убийства. Чакане лекарите да кажат дали съпругата му ще живее, или ще умре. Беше се надявал, че спокойното му поведение ще успокои Ланкастър, но то, изглежда, имаше обратен ефект. Премиерът гледаше немигащо в дисплея на телефона. В 12,03 часа той още не беше звъннал.

— Какво става, по дяволите? — попита накрая Ланкастър с недоволно изражение.

— Те се опитват да ви изнервят.

— Справят се доста добре.

— Точно затова аз ще говоря с тях.

Измина още една минута без никакво обаждане. След това, в 12,05 ч., телефонът иззвъня и затанцува по плота на масичката. Габриел го взе и погледна идентификацията на повикващата линия, докато телефонът вибрираше в дланта му. Както бе очаквал, те използваха друг телефон. Той вдигна капачето и много спокойно попита:

— С какво мога да ви помогна?

Последва пауза, по време на която Алон чуваше тракането на компютърна клавиатура. След това се чу роботизираният глас.

— Кой се обажда? — попита той.

— Знаете кой — отвърна Габриел. — Хайде да започваме. Моето момиче очаква дълго време този ден. Искам да приключим с това възможно най-бързо.

Настъпи нова пауза с още набиране на компютър. После гласът попита:

— Имате ли парите?

— В момента ги гледам — отговори Алон. — Десет милиона евро, немаркирани, непоследователни, без проследяващи устройства, без боядисващи пачки, всичко, което поискахте. Надявам се, че имате на разположение добра офшорна банка, защото ще ви е нужна.

Той хвърли бърз поглед към Ланкастър, който изглеждаше така, сякаш дъвчеше вътрешната страна на бузата си. Фалън пък имаше вид на човек, на когото не му достига въздух.

— Готов ли сте за инструкциите? — попита гласът след още едно тракане на компютърната клавиатура.

— Готов съм от няколко минути — отговори Габриел.

— Имате ли нещо за писане?

— Просто продължавайте — отвърна нетърпеливо Алон.

— В Лондон ли сте?

— Да.

— Имате ли кола?

— Да, разбира се.

— Хванете ферибота в четири и четиридесет от Доувър до Кале. Четиридесет минути след потеглянето хвърлете този телефон в Ламанша. Когато пристигнете в Кале, отидете в парка на улица „Ришельо“. Знаете ли къде се намира?

— Да, знам.

— В североизточния му ъгъл има казан за боклук. Новият телефон ще бъде залепен под дъното му. Като го вземете, се върнете в колата си. Ще ви се обадя и ще ви кажа къде да отидете след това.

— Нещо друго?

— Елате сам, без подкрепление, без полиция. И не пропускайте ферибота в четири и четиридесет. Ако го направите, момичето умира.

— Приключихте ли?

В другия край на линията се възцари тишина — никакъв глас, никакво тракане на клавиатурата.

— Ще приема това за „да“ — каза Габриел. — Сега ме слушайте внимателно, защото ще го кажа само веднъж. Днес е големият ви ден. Работили сте много усилено и краят почти се вижда. Но не го проваляйте, като направите нещо глупаво. Мен ме интересува единствено да върна момичето благополучно у дома. Това е бизнес, нищо повече. Да го направим като джентълмени.

— Без полиция — каза гласът след няколко секунди.

— Без полиция — повтори Алон. — Но нека ви кажа още нещо. Ако се опитате да навредите на Маделин или на мен, моята служба ще открие кой сте в действителност. И тогава ще ви намерят и ще ви убият. Наясно ли сме?

Този път нямаше отговор.

— И още нещо — добави Габриел. — Никога повече не ме карайте да чакам пет минути вашето обаждане. Ако го направите, сделката отпада.

След тези думи той прекъсна връзката и погледна Джонатан Ланкастър.

— Мисля, че мина добре. Нали така, господин премиер?

Рядко може да се види от входната врата на Даунинг Стрийт № 10 да излиза мъж, облечен в сини дънки и черно кожено яке, но точно това се случи в 12,17 ч. на този ранен следобед в началото на октомври, в който валеше проливен дъжд. Бяха изминали пет седмици от деня на изчезването на Маделин Харт на остров Корсика, осем дни, след като нейната снимка и видеозапис бяха оставени пред дома на прессекретаря на премиера Саймън Хюит, и дванайсет часа, след като министър-председателят на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия се съгласи да плати откуп от 10 милиона евро за нейното благополучно завръщане. Естествено, полицаят, който стоеше на пост във фоайето, не знаеше нищо за това. Нито пък знаеше, че необичайно облеченият мъж беше израелският шпионин и екзекутор Габриел Алон или че под черното му кожено яке имаше зареден полуавтоматичен пистолет „Берета“. В резултат на това той му пожела приятен ден и го проследи с поглед, докато Алон вървеше по Даунинг Стрийт и стигна до охраняваната порта при Уайтхол. Докато минаваше през нея, камерата за наблюдение го засне. Това стана в 12,19ч.