Даниъл Силва - Английското момиче

Жената се поколеба за миг, после се подчини. Пръстите ѝ бяха дълги и бледи. Носеше само един пръстен — халка с формата на сребърна плетеница, и имаше малка татуировка на слънце на сгъвката между палеца и показалеца си. Алон сграбчи китката ѝ и я изви болезнено. От долната ѝ страна имаше стари белези от младежки опит за самоубийство.

— Ако искате да използвате тази ръка отново — каза той, — ще правите точно каквото ви кажа. Разбирате ли?

— Да — изпъшка жената.

— Хвърлете дамската си чанта на пода и я бутнете с крак към мен.

Жената отново се подчини. Продължавайки да стиска с лявата си ръка китката ѝ, Габриел се пресегна и изпразни съдържанието на чантата на пода. Там се оказаха обичайните боклуци, които човек очакваше да открие в чантата на една французойка, с изключение на две неща: бижутерска лупа и преносима инфрачервена лампа. Алон свали веригата и като изви китката почти до счупване, издърпа жената вътре и затвори с крак вратата. После я блъсна с лице към стената и както бе обещал, я претърси старателно, твърдо убеден, че тялото, което опипваше, бе минало през ръцете на много мъже.

— Забавлявате ли се? — попита тя.

— Да — отвърна глухо Габриел. — Всъщност не ми е било толкова забавно от последния път, когато вадеха куршум от мен.

— Надявам се, че ви е боляло.

Той смъкна черната перука и прокара ръка през момчешки късата руса коса на жената.

— Свършихте ли? — попита тя.

— Обърнете се.

Жената се подчини, заставайки за първи път с лице към него. Беше висока и слаба, с дълги крайници и малки гърди на танцьорка от картините на Дега. Изражението на сърцевидното ѝ лице бе дяволито и невинно, а на устните ѝ нямаше и най-малка следа от иронична усмивка. Службата обичаше лица като нейното. Алон се запита колко ли съдби са били съсипани заради него.

— Как ще го направим? — попита тя.

— По обичайния начин — отвърна Габриел. — Вие ще прегледате парите, а аз ще държа пистолет до главата ви. И ако направите нещо, с което да ме изнервите, ще ви пръсна мозъка.

— Винаги ли сте така очарователен?

— Само с момичетата, които наистина харесвам.

— Къде са парите?

— Под леглото.

— Ще ги извадите ли вместо мен?

— В никакъв случай.

Жената въздъхна тежко, коленичи пред леглото и издърпа първия куфар. Като го отвори, тя преброи купчините във всяка посока — първо вертикално, след това хоризонтално. После извади една купчина пачки от средата — като климатолог, вземащ дълбочинна проба от ледник, и ги преброи.

— Приключихте ли? — попита подигравателно Алон.

— Ние сме едва в началото.

Тя избра шест пачки от шест различни места и различни дълбочини и преброи банкнотите, като отделяше настрана по една банкнота от всяка пачка. Жената броеше бързо, като човек, който е работил в банка или казино. „Или може би — помисли си Габриел — е прекарала доста време да брои откраднати пари.“

— Имам нужда от моите неща — каза тя.

— Нали не мислите наистина, че ще ви обърна гръб?

Жената остави шестстотинте евро на леглото и отиде в антрето, за да вземе лупата и инфрачервената си лампа. Като се върна, седна на ръба на леглото и с помощта на лупата заразглежда внимателно всяка банкнота, търсейки и най-малкия белег, че може да е фалшива — лошо отпечатано изображение, липсваща цифра или буква, холограма или воден знак, които не изглеждат истински. Разглеждането на всяка банкнота отнемаше повече от минута. Когато най-накрая приключи, тя остави лупата и взе инфрачервената лампа.

— Нужно ми е да се изключи осветлението на стаята.

— Включете първо тази — каза Алон, като кимна към инфрачервената лампа.

Жената го направи. Той обиколи стаята, изключвайки лампите, докато остана само пурпурният блясък на инфрачервената. Тя я използва, за да огледа една по една шестте банкноти. Осигурителните нишки искряха в жълто-зелено, доказвайки, че банкнотите са истински.

— Много добре — каза жената.

— Не мога да ви кажа колко съм щастлив, че сте доволна — Габриел включи осветлението на стаята. — Сега аз имам искане — добави той. — Кажете на Пол да ми се обади в рамките на един час или сделката отпада.

— Това няма да му хареса.

— Кажете му за парите — настоя Алон. — И той ще го преодолее.

Жената сложи перуката на главата си, събра нещата си и тръгна, без да каже нито дума. От поста си на прозореца Габриел я наблюдава как потегли от паркинга и отпътува. Той остана там, загледан в мократа улица, и зачака телефонът да звънне. Обаждането дойде в 21,15 — точно след един час. След като изслуша търпеливо тирадата на компютърно генерирания глас, Алон спокойно постави искането си. Последва мълчание, бързо тракане на компютърна клавиатура, а след това и гласът — тънък, безжизнен и натъртващ всички неправилни думи.