Даниъл Силва - Английското момиче

— Случи се на пътя между Пиана и Калви. — Маделин замълча. — Били ли сте някога там?

— На Корсика ли?

— Да.

— Никога не съм стъпвал там.

— Островът е доста красив. Наистина — каза младата жена, което прозвуча съвсем по английски. — Така или иначе, карах малко по-бързо, отколкото би трябвало, както винаги си карам. Една кола спря пред мен точно след един сляп завой. Успях да натисна спирачките, но въпреки това се блъснах доста силно отстрани в колата. Отне цяла вечност, докато заздравеят всички ожулвания и натъртвания.

— Тя потърка опакото на ръката си. — Колко време мина? — попита. — От колко време ме държат?

— Пет седмици.

— Само толкова? Струва ми се по-дълго.

— Добре ли се отнасят с вас?

— Изглеждам ли така, сякаш са се отнасяли добре с мен?

Той не отговори.

— Не съм яла нищо друго освен хляб, сирене и консервирани зеленчуци. Веднъж ми дадоха няколко късчета пилешко месо — добави Маделин, — но от тях повърнах, така че не повториха. Помолих за радио, но те отказаха. Помолих да ми дадат книги за четене или вестник, за да съм в течение на случващото се по света, но ми отказаха и това.

— Не са искали да четете за себе си.

— Какво знаят хората за мен?

— Че сте изчезнали, това е всичко.

— А за онзи ужасен видеозапис, който ме принудиха да направя?

— Никой не го е виждал — отвърна Габриел. — Никой освен премиера и най-близките му сътрудници.

— Джеръми?

— Да.

— Саймън?

Той кимна утвърдително.

— Ами вие? Вие също сте го гледали, предполагам.

Алон не каза нищо. Маделин търкаше грубо опакото на ръката си, сякаш се опитваше да се накаже. Той искаше да я спре, но не можеше, не и с приковани на гърба ръце.

— Нямах друг избор, освен да направя този запис — каза тя най-сетне.

— Знам.

— Те казаха, че ще ме убият.

— Знам.

— Опитах се да излъжа, повярвайте ми. Опитах се да им кажа, че не е имало нищо между Джонатан и мен, но те знаеха всичко. Време, дати, места — всичко.

Младата жена замълча и го погледна въпросително.

— Вие не сте англичанин.

— Съжалявам — каза Габриел.

— Полицай ли сте?

— Аз съм приятел на премиера.

— Значи, тогава сте таен агент.

— Нещо такова.

Маделин се усмихна леко. В някога красивата ѝ усмивка сега имаше нещо леко налудничаво. Алон си помисли че в крайна сметка тя ще се оправи, но това ще отнеме време.

— Моля ви, Маделин, спрете — каза той.

— Какво да спра?

— Ръцете си.

Младата жена погледна надолу към тях. Беше ги протрила до кръв.

— Съжалявам. — Гласът ѝ бе изпълнен с покорство. Тя преплете пръсти и ги стисна толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляха. — Защо направиха това с мен?

— За пари — отговори Габриел.

— Те изнудват Джонатан?

Той кимна утвърдително.

— Колко искат?

— Това не е важно.

— Колко? — настоя младата жена.

— Десет милиона.

— Боже мой — прошепна тя. — И той се съгласи да ги плати?

— Без да му мигне окото.

— Какво ще стане сега?

— Намерихме начин да направим размяна, която удовлетворява и двете страни.

— Колко време ще отнеме?

— Наближава краят.

— Колко време ще отнеме? — настоя Маделин.

— Ще направя всичко, за да ви измъкна оттук до сутринта.

— Боя се, че това не означава нищо за мен.

— След няколко часа.

— А после?

— Ще ви отведем на безопасно място, за да се изчистите и да си починете. След това ще се приберете вкъщи.

— За какво? — попита тя. — Моят живот е съсипан и всичко това, защото допуснах една глупава грешка.

— Никой никога няма да узнае за откупа или за аферата. Ще бъде така, сякаш никога не се е случвало.

— Докато пресата не разбере. А след това медиите ще ме разкъсат на парчета. Те това правят. Това е единственото, което правят.

Алон се канеше да ѝ отговори, но точно тогава се почука на вратата — два силни удара с юмрук. Маделин така се стресна, че стомахът на Габриел се сви. Тя бързо нахлузи черната качулка на главата му. Той предположи, че е направила същото и със своята, но не беше сигурен — качулката му бе напълно непрозрачна.

— Вие така и не ми казахте името си — рече младата жена.

— То не е важно.

— Обичах го, знаете ли. Много го обичах.

— Знам.

— Не мога повече да издържам това.

— Знам.

— Трябва да ме измъкнете оттук.

— Ще го направя.

— Кога?

— Скоро — отвърна той.

Те махнаха белезниците от ръцете му, преди да го сложат в багажника и да поемат по неравния черен път. Колата друсна в същата дълбока дупка и след това се понесе гладко и бързо по асфалтирани шосета. Сигурно валеше проливен дъжд, защото непрестанно се чуваше шумът от удрящите се в калниците водни пръски, които вдигаха колелата. Звукът го унесе за кратко. Той сънува, че Маделин е издрала опакото на ръката си чак до костта.