Даниъл Силва - Английското момиче

Асфалтовият път скоро отстъпи място на мек, дълбок чакъл, а чакълът, на свой ред — на бетонния под на гараж. Габриел разбра това, защото, когато колата спря, до него достигна отразеният от стените звук от вибрациите на двигателя. След миг той замлъкна, а жената слезе от пасата и токчетата ѝ шумно затракаха по пода. Капакът на багажника се отвори няколко сантиметра и дългата бледа ръка му подаде платнена качулка, която той веднага нахлузи на главата си.

— Готов ли сте? — попита тя.

— Да.

— Знаете ли какво ще се случи, ако качулката падне?

— Момичето ще умре.

Габриел чу как капакът на багажника се вдига. След това два чифта ръце, очевидно мъжки, го хванаха — едните за раменете, а другите за краката, и го измъкнаха навън. Те изненадващо внимателно го поставиха да стъпи на краката си и се увериха, че е стабилен, преди да завържат ръцете му отзад с чифт белезници, тип „свински опашки“. После го хванаха за лактите и го поведоха тромаво през място, покрито с чакъл, като се забавиха леко да му помогнат да изкачи две тухлени стъпала и да мине през някаква врата.

Подът вътре бе дървен и неравен — като дъсчения под на стара селска къща. Докато завиваха няколко пъти в различни посоки, Алон имаше чувството, че го води някаква авторитетна личност. Те се спуснаха по стръмно стълбище и се озоваха в хладно мазе, където миришеше на варовиков камък и влага. Ръцете го избутаха напред още няколко метра, дръпнаха го да спре, а след това го настаниха да седне в края на легло. Габриел се вслуша внимателно в стъпките на похитителите, докато те се оттегляха, опитвайки се да определи техния брой. После една тежка врата се затръшна с безвъзвратността на капак на ковчег. След това се възцари тишина. Усещаше само миризма — тежка и отвратително сладникава. Миризмата на човешко същество, държано в плен.

Той седеше неподвижно и безмълвно, убеден, че е оставен сам в стаята. Но след няколко секунди една ръка свали качулката от главата му. Тя принадлежеше на млада жена — мършава, бледа като порцелан, но въпреки това изключително красива.

— Аз съм Маделин Харт — каза тя. — А вие кой сте?

През изминалите девет дни Габриел се беше мъчил да нарисува ясно лицето ѝ в съзнанието си. Тя беше скица, направена с въглен, име във внушително досие, услуга за стар приятел. И сега най-сетне седеше пред него — пленницата, заради която той бе измъчвал и убил, позираща сякаш за собствения си портрет. Носеше тъмносин анцуг и платнени обувки без връзки. Беше по-слаба, отколкото на видеокасетата, по-слаба дори от последната снимка, която бяха изпратили като доказателство, че е жива, и косата ѝ бе пораснала най-малко с два сантиметра, откакто бе изчезнала. Тя беше сресана назад и се спускаше безжизнено по гърба ѝ. Скулите ѝ бяха ясно очертани, а под синьо-сивите ѝ очи имаше тъмни кръгове като синини. Ръцете ѝ бяха прилежно скръстени в скута ѝ. Китките ѝ бяха само кости и сухожилия, а ноктите ѝ бяха изгризани до живеца. Въпреки това, тя излъчваше достойнство и внушаваше уважение. Стана му ясно защо Джеръми Фалън бе заявил, че е предопределена за място в Парламента, и защо Джонатан Ланкастър бе рискувал всичко заради нея. Габриел внезапно осъзна, че той бе направил същото.

— Аз съм тук, за да ви отведа, Маделин — отговори най-накрая на първоначалния ѝ въпрос. — Това е част от края на играта.

— Искали сте да видите дали все още съм жива?

Той се поколеба за момент, после кимна утвърдително.

— Ами, жива съм — рече тя. — Или поне си мисля, че съм жива. Понякога не съм толкова сигурна. Не знам колко е часът, кой ден от седмицата сме или кой месец. Дори не знам къде съм.

— Мисля, че сте във Франция — отвърна Габриел. — Някъде на север.

— Мислите?

— Бях докаран тук в багажника на кола.

— Аз прекарах много време в багажника на автомобил — каза съчувствено младата жена. — Струва ми се, че си спомням плаване с корабче няколко часа след като ме отвлякоха, но не съм сигурна. Те ми инжектираха нещо. След това всичко беше като в мъгла.

Габриел предположи, че разговорът им е наблюдаван и подслушван. Ето защо не каза на Маделин, че е била докарана от Корсика до континента на борда на тринайсетметровата моторна яхта „Лунен танц“, управлявана от контрабандист на име Марсел Лакроа, и е била придружавана от мъжа, с когото е обядвала по-рано същия следобед в „Ле Палмие“. Той имаше много въпроси, които искаше да ѝ зададе за мъжа, когото познаваше само като Пол. Кога се е запознала с него? Какъв е бил характерът на отношенията им? Вместо това я попита дали си спомня обстоятелствата около нейното отвличане.