Даниъл Силва - Английското момиче

— Не мога повече да издържам това.

— Знам.

— Трябва да ме измъкнете оттук.

— Ще го направя.

Десет минути след като се събуди, колата най-накрая спря. Двигателят замлъкна, отвори се врата, нечии токчета затракаха по настилката и постепенно заглъхнаха. След това се чуваше само барабаненето на дъжда и далечният плисък на прибоя. За миг го обзе страх, че са го оставили да умре от смърт, близка до тази да бъде погребан жив. Тогава телефонът иззвъня в джоба на якето му.

— Казахме ви без подкрепление — заяви гласът.

— Вие наистина ли си помислихте, че ще оставя ей така десет милиона евро в хотелска стая?

— Оттук нататък правете точно както ви казваме — или момичето ще умре.

— Имате думата ми — отвърна Габриел.

Настъпи мълчание, последвано от тракане на клавиатура.

— Резервният ключ е залепен на капака точно над главата ви. Върнете се в стаята и чакайте да ви се обадим.

— Колко време?

Връзката прекъсна. Алон протегна ръка и отлепи ключа. После натисна бутона за отваряне на багажника и дъждовните струи щедро обляха лицето му.

Когато влезе в стаята си в „Отел дьо ла Мер“, Габриел завари Келър да седи, подпрян на таблата на леглото, със запалена цигара между пръстите и вперени в телевизора очи. Даваха повторение на мача между „Фулъм“ и „Арсенал“ от Английската висша лига. Звукът беше изключен.

— Удобно ли се чувстваш? — попита Алон.

— Видях те да паркираш. — Кристофър насочи дистанционното към екрана и изключи телевизора. — Е?

— Тя е жива.

— Колко е зле?

— Много.

— Какво ще правим сега?

— Ще чакаме телефонът да звънне.

Келър включи пак телевизора и запали нова цигара.

Този път присъщото за Габриел търпение го изостави. Той се опита да се разсее с футболния мач, но гледката как големи мъже с къси панталони гонят топка из някакво игрище, му се стори обидна. Накрая си направи още една убийствена чаша с двойна доза нескафе и я изпи на поста си пред прозореца. Течението в устието на реката бе променило посоката си — сега водата течеше към сушата, вместо към морето. Той погледна часовника си. Нищо не беше се променило, откакто бе проверил за последен път: беше 3,22 ч. след полунощ. „Доказан факт е — помисли си Габриел, — че никога не се е случвало нищо добро в три и двайсет и две сутринта.“

— Те няма да се обадят — каза той повече на себе си, отколкото на Келър.

— Разбира се, че ще се обадят.

— Откъде си толкова сигурен?

— Защото стигнаха твърде далеч. И запомни едно нещо — добави той. — В този момент те искат да се отърват от Маделин толкова силно, колкото ти искаш да я върнеш.

— Точно от това ме е страх.

Кристофър го погледна сериозно.

— Кога си спал за последен път?

— През септември.

— Има ли шанс да ми позволиш аз да доставя парите?

— Никакъв.

— Бях длъжен да попитам.

— Оценявам жеста.

Келър погледна намръщено към телевизора. Очевидно някой беше вкарал гол, защото мъжете в шорти скачаха нагоре-надолу като деца на детска площадка. Но не и Алон; той се взираше във водите на речното устие и си мислеше за Маделин, която дереше с нокти опакото на ръката си. Ето защо, когато телефонът най-сетне иззвъня в 3,48 часа, звънът го стресна като писък на ужасена жена. Гласът заговори — тънък, безжизнен и натъртващ всички неправилни думи. След няколко секунди той погледна Кристофър и кимна веднъж.

Време беше.

Дежурният през нощта администратор не се виждаше никъде. Габриел остави ключовете от двете стаи в една преградка на таблото зад бюрото и издърпа двата куфара на мократа улица. Двигателят на пасата още не бе изстинал от последното пътуване. Той натовари куфарите в багажника и седна зад волана. Телефонът иззвъня още докато затваряше вратата. Алон веднага го включи на високоговорител — точно както бе инструктиран.

— Излезте на път А16 и карайте към Кале — каза гласът. — И каквото и да правите, не затваряйте. Ако връзката прекъсне, момичето умира.

— Ами ако изляза извън обхват?

— Недейте — отвърна гласът.

Беше магистрала с четири платна, с осветителни стълбове по протежение на разделителната ивица и равни като тепсия поля от двете страни. Габриел се придържаше към указаното ограничение на скоростта от деветдесет километра в час, въпреки че по пътя нямаше никакво движение на други превозни средства. Той караше с една ръка и държеше телефона в другата, като наблюдаваше внимателно скалата за силата на сигнала. През по-голямата част от пътя тя си запази петте чертички, но в продължение на няколко напрегнати секунди те намаляха до три.