Даниъл Силва - Английското момиче

След известно време светлината угасна и бащата на Келър изчезна от погледа му. Габриел се обърна и се запъти към Кенсингтън Роуд. Когато наближи улица „Куинс Гейт“, един мотоциклет профуча от дясната му страна. Той бе видял мотора няколко минути по-рано, когато пресичаше Слоун Стрийт, и няколко минути преди това, когато напускаше Даунинг Стрийт. Тогава бе предположил, че мотористът е наблюдаващ агент от МИ5. Но сега, като огледа внимателно гъвкавата извивка на гърба и пищната извивка на ханша, вече не вярваше, че е така.

Алон продължи на изток покрай Хайд Парк, гледайки как задният стоп на мотора се смалява, сигурен, че скоро ще го види отново. Не му се наложи да чака дълго — две минути, а може би и по-малко. Точно тогава го зърна да се носи с пълна скорост право срещу него. Този път, вместо да го подмине, мотористът направи рязко обратен завой, заобикаляйки един сигнален конус, и спря. Габриел преметна крак през седалката и обхвана с ръце тънката талия. Когато моторът полетя напред, той вдиша познатия аромат на ванилия и нежно погали долната страна на топлите заоблени гърди. После затвори очи, спокоен за първи път през последните седем дни.

Апартаментът се намираше в грозна следвоенна сграда на Бейзуотър Роуд. Някога той беше тайна квартира на Службата, но на булевард „Цар Саул“ — и в МИ5 във връзка с дадения случай — сега бе известен като лондонската квартира на Габриел Алон. Като влезе, той закачи ключа на малката кука, която се намираше точно до вратата на кухнята, и отвори хладилника. В него имаше кутия прясно мляко, кора с яйца, буца сирене „Пармезан“, гъби, подправки и бутилка от любимото му вино „Пино Гриджо“.

— Когато пристигнах, шкафът беше празен — каза Киара, — така че взех няколко неща от пазара зад ъгъла. Надявах се, че ще можем да вечеряме заедно.

— Кога пристигна в Англия?

— Около час след теб.

— Как успя да го направиш?

— Бях в съседство.

Габриел я погледна сериозно.

— Къде в съседство?

— Във Франция — отвърна тя без колебание. — В една селска къща недалеч от Шербур, за да бъдем точни. Четири спални, кухня с трапезария, прекрасна гледка към Ламанша.

— Издействала си да те включат в екипа за посрещане на заложника?

— Не беше точно така.

— А как беше?

— Ари го направи за мен.

— Чия беше идеята?

— Негова.

— О, наистина ли?

— Той мислеше, че съм идеална за тази работа, а аз не можех да споря с него. В крайна сметка не е като да нямам представа какво е да бъдеш отвлечена и държана за откуп.

— Точно затова не бих ти позволил да бъдеш където и да е в близост до нея.

— Това беше много отдавна, скъпи.

— Не толкова отдавна.

— Струва ми се, че е било в един друг живот. Всъщност понякога ми се струва, че изобщо не се е случвало.

Тя затвори вратата на хладилника и нежно целуна Габриел. Коженото ѝ яке още бе студено от нощното каране по улиците на Лондон, но устните ѝ бяха топли.

— Цял ден те чаках да пристигнеш — каза Киара и го целуна отново. — Най-накрая от отдел „Операции“ ни изпратиха съобщение, че си се качил на самолета на „Бритиш Еъруейс“ от Марсилия до Лондон.

— Странно, не помня да съм уведомявал отдел „Операции“ за моите планове за пътуване.

— Те наблюдават кредитните ти карти, скъпи, знаеш това. Имали са екип от лондонската централа, който те е чакал на летище Хийтроу. Видели са те да тръгваш с Найджъл Уитком. А после са те видели да влизаш на Даунинг Стрийт през задната врата.

— Бях малко разочарован, че не минахме през предната, но при тези обстоятелства така вероятно е най-добре.

— Какво стана във Франция?

— Нещата не минаха по план.

— И сега какво?

— Министър-председателят на Великобритания е напът да направи някого много богат човек.

— Колко богат?

— С десет милиона евро.

— Така че в крайна сметка престъплението носи печалба.

— Така се случва обикновено. Ето защо има толкова много престъпници.

Киара се отдръпна от него и свали якето си. Носеше плътно прилепнал черен пуловер с поло яка. Беше прибрала косата си в стегнат кок, така че да се побере в каската. Сега, вперила поглед в Габриел, Киара свали няколко шноли и фиби и тя се спусна върху раменете ѝ като червеникавокестеняв облак.

— Значи, това е всичко? — попита тя. — Сега можем ли да се прибираме у дома?

— Не точно.

— Какво означава това?

— Това означава, че някой трябва да предаде откупа. — Той замълча, после добави: — И след това някой трябва да я отведе оттам.