Даниъл Силва - Английското момиче

— При тези обстоятелства — отвърна Алон, — никаква.

— Длъжен бях да попитам.

— Кой ти го подшушна?

— Ти кой мислиш?

— Ланкастър?

— Всъщност беше Джеръми Фалън. Направил си му силно впечатление.

— Впечатлението не е достатъчно, за да го накарам да ме послуша.

— Той е отчаян.

— Точно затова не трябва да припарва близо до онзи телефон.

Сиймор пусна фаса си върху мократа трева и го смачка с обувката си, после поведе Алон обратно към къщата и към Белия салон. Там нищо не се беше променило. Единият мъж крачеше напред-назад по килима, другият гледаше вцепенено през прозореца, а третият отчаяно се опитваше да изглежда спокоен и владеещ положението — дори когато нямаше как това да стане. Телефонът все още лежеше на части върху масичката за кафе. Габриел постави батерията и симкартата и включи захранването. После седна на дивана срещу Джонатан Ланкастър и зачака той да звънне.

Обаждането дойде точно в полунощ. Фалън бе увеличил звука до нивото на локомотивна свирка и бе включил функцията за вибрации, така че телефонът затанцува по повърхността на масичката, сякаш бе разтърсен от леко локално земетресение. Джеръми веднага посегна към него, но Габриел хвана ръката му и я задържа в продължение на десет мъчителни секунди, преди най-накрая да я пусне. Фалън грабна телефона и бързо го вдигна до ухото си. След това, вперил очи в Ланкастър, каза:

— Съгласен съм с вашите условия.

Алон се възхити на избора му на думи. Обаждането със сигурност бе записано от Центъра за правителствени комуникации — подслушвателната служба на Великобритания, и щеше да бъде съхранено завинаги в неговата база данни.

През следващите четиридесет и пет секунди Фалън мълча. За сметка на това, с все така вперен в Ланкастър поглед, той извади автоматична писалка от джоба на сакото си и надраска няколко нечетливи думи върху един бележник. Габриел чуваше звука на машинния глас — тънък, безжизнен и натъртващ всички неправилни думи, — който се процеждаше от слушалката.

— Не — каза Фалън накрая, възприемайки същата тромава дикция, — това няма да е необходимо. — После, в отговор на друг въпрос, отвърна: — Да, разбира се. Имате нашата дума. — След това настъпи още една пауза, по време на която очите му се местеха от Ланкастър към Алон и после обратно към Ланкастър. — Това може да е невъзможно — каза той предпазливо. — Ще трябва да попитам.

И тогава линията прекъсна. Джеръми изключи телефона.

— Е? — попита премиерът.

— Иска да сложим парите в два черни куфара с колелца. Никакви проследяващи устройства, никакви боядисващи пачки 23 23 Пачка с банкноти, в средата на която се изрязва дупка, в която се поставя дистанционно управляемо устройство, което малко след обира се взривява и разпръсква червена боя, която маркира трайно откраднатите банкноти. — Б.пр. , никаква полиция. Той ще се обади отново утре по обяд, за да ни каже какво да правим по-нататък.

— Не му поискахте доказателство, че тя е жива — вметна Габриел.

— Той не ми даде възможност.

— Имаше ли някакви допълнителни изисквания?

— Само едно — отговори Фалън. — Той иска вие да занесете парите. Без Габриел няма момиче.

Минаваше един часът след полунощ, когато Габриел най-сетне напусна Даунинг Стрийт. Греъм Сиймор предложи да го закара, но той искаше да се поразходи — от последното му пребиваване в Лондон бяха изминали много месеци, а и си помисли, че влажният нощен въздух ще му се отрази добре. Алон се измъкна през задната охраняема порта, гледаща към Хорс Гардс Роуд, и се отправи на запад през пустите паркове към Найтсбридж. После мина по Бромптън Роуд и стигна до Южен Кенсингтън. Адресът, към който се бе запътил, бе скътан в едно от „чекмедженцата“ на изумителната му памет: Виктория Роуд № 59 — последният известен британски адрес на дезертьора от САС и професионален убиец Кристофър Келър.

Къщата бе малка и солидна, с порта от ковано желязо и изящно стълбище, водещо до бяла входна врата. В малкото предно дворче цъфтяха цветя и прозорецът на гостната светеше. Между двете пердета имаше пролука от няколко сантиметра, през която Алон видя един мъж — д-р Робърт Келър, да седи изправен на едно кресло и да чете или спи; невъзможно бе да се каже кое от двете. Той беше малко по-млад от Шамрон, но независимо от това, не му оставаше да живее много. Двайсет и две години този мъж бе страдал с убеждението, че синът му е мъртъв — болка, която Габриел познаваше твърде добре. Келър беше постъпил жестоко с родителите си, но не беше работа на Алон да оправя нещата. И така, той остана да стои сам на пустата улица, надявайки се, че старецът може някак да почувства неговото присъствие. В мислите си му каза, че синът му е грешен човек, който е извършил лоши неща за пари, но също така е разбран, благороден, смел и все още жив.