Даниъл Силва - Английското момиче

— Дано — отвърна Габриел.

След като се справи успешно с водовъртежа на трафика на Хайд Парк Корнър, Уитком си проправи път край Бъкингамския дворец до улица „Бърдкейдж Уок“. Като минаваха край Уелингтънските казарми, той натисна един бутон на мобилния си телефон, измърмори нещо за доставяне на пакет и веднага прекъсна връзката. Две минути по-късно влезе в Олд Куин Стрийт и спря зад един паркиран ягуар. Греъм Сиймор седеше на задната седалка с вид на човек, който току-що е вечерял зле в своя клуб.

— Предполагам, че нямаш нищо, което да прилича на делови костюм? — попита той, когато Габриел се настани до него.

— Имах — отвърна Алон, — но „Бритиш Еъруейс“ загубиха багажа ми.

Сиймор се намръщи. После погледна към шофьора си и каза:

— Към Номер 10.

Сградата на Даунинг Стрийт № 10 — може би най-известният адрес в света, някога била охранявана от двама обикновени лондонски полицаи, като единият стоял на пост пред доста мрачната черна врата, а другият седял на удобен, тапициран с кожа стол във фоайето. Всичко това се променило, след като през февруари 1991 г. бойци на ИРА атакували Даунинг Стрийт с минохвъргачки. При входа на улицата откъм Уайтхол били издигнати бариери за сигурност и тежковъоръжени командоси от Подразделението за дипломатическа защита на Скотланд Ярд заели мястото на двамата обикновени лондонски полицаи. Сега Даунинг Стрийт, също като Белия дом, е укрепен лагер, видим само през решетките на оградата.

Първоначално на № 10 имало не една, а три постройки: градска къща, вила и голяма, представителна сграда от XVI в., наричана Задната къща, която служела за резиденция на членовете на кралското семейство. През 1732 г. крал Джордж II предложил имота на сър Робърт Уолпол — първия британски министър-председател, макар и без тази титла, — който решил да обедини трите сгради в една. Резултатът бил това, което Уилям Пит описал като „огромна неудобна къща“, имаща тенденцията да потъва и да се напуква, където малцина британски министър-председатели са избрали да живеят. До края на XVIII в. къщата вече била в толкова лошо състояние, че от Хазната препоръчали тя да бъде съборена, а след Втората световна война конструкцията ѝ станала толкова нестабилна, че били поставени ограничения за броя на хората, които могат да бъдат едновременно на по-горните етажи, от страх, че сградата ще се срути под тежестта им. Най-сетне, в края на 50-те години на XX в., правителството предприело напълно точна реконструкция. Забавено от работнически стачки и откриването на средновековни артефакти под основите, реализирането на проекта отнело три години и струвало три пъти повече от планираното. По време на ремонтните дейности тогавашният премиер — Харолд Макмилан, живеел в Старото адмиралтейство.

Повечето посетители на Даунинг Стрийт минаваха през охраняваната порта на Уайтхол и влизаха в Номер 10 през емблематичната черна врата. Но тази вечер Греъм Сиймор и Габриел се промъкнаха през портата откъм Хорс Гардс роуд и влязоха в резиденцията през френските врати, гледащи към оградената със стена градина. Във фоайето ги чакаше секретарка от личния кабинет на Ланкастър — надута библиотекарка, която притискаше към гърдите си кожена папка, сякаш беше щит. Тя кимна за поздрав на Сиймор, но избегна да срещне погледа на Алон. После, като се завъртя на пети, жената ги поведе по широк елегантен коридор към затворена врата, на която почука леко с кокалчетата на ръката си.

— Влез — каза вторият най-известен глас във Великобритания и надутата жена ги въведе вътре.

След цял живот работа в тайните служби Габриел вече не помнеше колко пъти бе влизал в някаква стая при кризисни обстоятелства. Естеството на кризата и обстановката нямаха значение — винаги бе едно и също. Един мъж крачеше напред-назад по килима, друг гледаше вцепенено през прозореца, а трети отчаяно се опитваше да изглежда спокоен и владеещ положението — дори когато нямаше как това да стане. В този случай стаята бе Белият салон на Номер 10. Мъжът, който крачеше по килима, беше Саймън Хюит; човекът, който се взираше през прозореца, беше Джеръми Фалън, а мъжът, който се мъчеше да изглежда спокоен, бе министър-председателят Джонатан Ланкастър. Той седеше на единия от двата противоположни дивана пред камината. На ниската правоъгълна масичка пред него имаше мобилен телефон — телефонът, оставен предишната вечер в Хайд Парк. Ланкастър го гледаше така, сякаш по някакъв начин апаратът, а не Маделин Харт, бе източникът на затруднението му.