Даниъл Силва - Английското момиче

— Ще го направя — отговори Алон. — Но и вие трябва да ми помогнете. Трябва да ми кажете къде мога да намеря девойката.

— Тя не е тук.

— Къде е?

Устните ѝ се размърдаха в опит да оформят думите, но не можаха.

— Къде е тя? — повтори Габриел.

— Кълна се, че не знам. — Жената потрепери. Очите ѝ взеха да губят фокус. — Моля ви — прошепна тя, — трябва да ми помогнете.

— Кога за последно беше тук?

— Допреди два дни. Не, три.

— Кой ден беше?

— Не мога да си спомня. Моля ви, моля ви, трябва да…

— Кога беше това, преди или след като с Бросар ходихте до Екс ан Прованс?

— Откъде знаете, че ходихме до Екс?

— Отговорете ми — настоя Алон, като отново стисна ръката ѝ. — Кога беше: преди или след това?

— Беше онази нощ.

— Кой я отведе?

— Пол.

— Само Пол?

— Да.

— Къде я заведе?

— В друга тайна квартира.

— Така ли я нарече? Тайна квартира?

— Да.

— Къде е тя?

— Не знам.

— Кажете ми — повтори Габриел.

— Пол никога не ни е казвал къде е тя. Нарича го оперативна сигурност.

— Това ли бяха точните му думи? Оперативна сигурност?

Тя кимна утвърдително.

— Колко тайни квартири има?

— Не знам.

— Две? Три?

— Пол никога не ни е казвал.

— Колко време беше тя тук?

— От самото начало — отвърна жената.

И след това издъхна.

Те положиха четирите трупа на пода в килера и ги покриха с чисти бели чаршафи. Нямаше какво да се направи с кръвта в къщата, но Габриел бързо изми с маркуч каменната настилка в градината, за да заличи повърхностно следите от случилото се там. Той пресметна, че разполагат поне с четиридесет и осем часа; след това жената от „Недвижими имоти в Люберон“ щеше да дойде, за да вземе ключовете от заминаващите клиенти и да проконтролира почистването. След като откриеше кръвта, тя веднага щеше да се обади на жандармеристите, които, от своя страна, щяха да открият четирите тела в килера на собственика — помещение, което е било изпразнено от съдържанието си и е било превърнато в килия за отвлечена жертва. „Четиридесет и осем часа — помисли си Габриел. — Може би малко повече, но съвсем малко.“

Вече се разсъмваше, когато те излязоха от долината и се върнаха до мястото, където бяха оставили скутера и старото рено на Келър. Алон спря, за да хвърли последен поглед — една самотна фигура, земеделски работник, вървеше през лозята, но иначе в долината долу нямаше никакво движение. Те сложиха раниците в багажника на колата и се отправиха поотделно за село Бюу, където спряха да закусят с кифла и еспресо в едно кафене, пълно с червендалести местни жители. От миризмата на прясно изпечен хляб на Габриел леко му прилоша. Той позвъни на Греъм Сиймор в Лондон и на криптиран език съобщи, че мисията се е провалила, че Маделин е била във вилата, но е била преместена оттам преди около седемдесет и два часа. „Следата стигна до задънена улица“ — каза той, преди да затвори. Единственото, което можеха да направят сега, бе да чакат Пол да постави исканията си.

— Но какво ще стане, ако той реши, че е твърде рисковано да поставя искания? — попита Келър. — Ами ако просто я убие?

— Защо винаги си толкова песимистично настроен?

— Предполагам, че започвам да го прихващам от теб.

Те напуснаха Люберон по същия път, по който бяха пристигнали в нощта, когато бяха проследили Рене Бросар и жената от Екс ан Прованс: спуснаха се по склоновете на масива, пресякоха река Дюранс, минаха покрай брега на язовира в Сен Кристоф и накрая пристигнаха в Марсилия. Имаше ферибот, който заминаваше по обяд за Корсика. Всеки от тях си купи билет и после седнаха близо един до друг, но на отделни маси, в едно кафене, което се намираше досами терминала. Габриел пиеше чай, а Келър — бира. Той видимо бе в мрачно настроение. Не се случваше често да се завръща в Корсика, без да е изпълнил своята мисия.

— Вината не е твоя — каза Алон.

— Казах ти, че е там — отговори той, — а тя не е била.

— Обаче изглеждаше , че е във вилата.

— Тогава защо? — попита Кристофър. — Защо пазачите даваха нощни смени, щом Маделин вече я е нямало?

Точно тогава мобилният телефон на Габриел завибрира. Той го вдигна бавно до ухото си, слуша мълчаливо, след това го постави обратно на масата.

— Греъм? — попита Келър.

Алон кимна утвърдително.

— Снощи някой е оставил телефон, залепен от долната страна на седалката на една пейка в Хайд Парк.

— Къде е телефонът сега?

— На Даунинг Стрийт.

— Кога трябва да се обади той?