Даниъл Силва - Английското момиче

Като се изправи, той се приближи предпазливо до Алон и Сиймор — като човек, пресичащ палубата на яхта в бурно море. Телевизионните камери не показваха правдиво Ланкастър. Той беше по-висок, отколкото Габриел си бе представял, и въпреки напрежението в момента, изглеждаше много по-добре.

— Аз съм Джонатан Ланкастър — каза той малко нелепо, когато голямата му длан обгърна тази на Алон. — Крайно време беше да се срещнем. Макар че ми се иска обстоятелствата да бяха различни.

— И на мен, господин премиер.

Намерението на Габриел бе думите му да изразят съпричастност, но по присвитите очи на Ланкастър си пролича, че той ги бе възприел като осъждане на неговото поведение. Джонатан бързо пусна ръката му и след това посочи към другите двама мъже в стаята.

— Предполагам, че знаете кои са тези господа — каза министър-председателят, възвърнал самообладанието си.

— Този, който протри дупка в килима ми, е моят прессекретар Саймън. А онзи там е Джеръми Фалън. Джеръми е моят мозък, ако се вярва на това, което пишат по вестниците.

Саймън Хюит спря да крачи колкото да кимне неопределено към Габриел. По риза, с навити до лактите ръкави и разхлабена вратовръзка, той приличаше на репортер с изтичащ краен срок, който не разполага с никакви факти. Джеръми Фалън, все още на поста си пред прозореца, бе с изрядно закопчано сако и стегната вратовръзка. За него бяха писали, че се вижда като премиер до мига, в който се погледне в огледалото. С неговата хлътнала брадичка, провиснала коса и жълтеникава кожа той бе по-подходящ за отвъдния свят на политиката.

Остана непредставен единствено мобилният телефон. Без да каже дума, Габриел го взе от масичката за кафе и провери регистъра на входящите обаждания. Той показа, че е звъняно само веднъж — обаждане, което е било направено, докато Алон и Келър са били на фериботния терминал в Марсилия.

— Кой е говорил с него?

— Аз — отговори Фалън.

— Как звучеше гласът му?

— Не беше истински.

— Компютърно генериран?

Фалън кимна утвърдително.

— Кога трябва да се обади отново?

— В полунощ.

Габриел изключи телефона, извади батерията и симкартата и ги постави на масичката за кафе.

— Какво би трябвало да се случи в полунощ?

Този път отговори Ланкастър:

— Той иска отговор — „да“ или „не“. „Да“ означава, че съм съгласен да платя десет милиона евро в брой в замяна на Маделин и обещание, че видеозаписът никога няма да бъде направен публично достояние. Ако кажа „не“, Маделин ще умре и всичко ще излезе наяве. Очевидно нямам друг избор — добави той, като въздъхна дълбоко, — освен да се съглася с техните искания.

— Това ще бъде най-голямата грешка в живота ви, господин премиер.

— Втората най-голяма.

Ланкастър отпусна дългурестото си тяло на дивана и покри с ръка прочутото си лице. Алон си помисли за хората, които тази вечер бе видял по улиците на Лондон — забързани по своята работа, без да подозират, че в момента техният министър-председател е съсипан от задаващ се скандал.

— Какъв избор имам? — попита след минута Ланкастър.

— Все още можете да отидете в полицията.

— Вече е твърде късно за това.

— Тогава трябва да преговаряте.

— Той е казал, че няма да преговаря. Казал е, че ще я убие, ако не се съглася да платя десетте милиона.

— Те винаги казват това. Но повярвайте ми, господин премиер, ако се съгласите, той ще се ядоса.

— На мен?

— На себе си. Ще си помисли, че се е издънил, като е поискал само десет милиона. Похитителят ще се върне, за да иска повече пари. И ако се съгласите да платите тази сума, ще се върне за още повече. Така ще точи парите ви милион след милион, докато не ви остане нищо.

— В такъв случай какво предлагате?

— Ще чакаме телефонът да звънне. И когато това се случи, ще му кажем, че ще платим един милион — или го взема, или няма да получи нищо. След това ще затворим телефона и ще чакаме да позвъни отново.

— Ами ако не се обади? Ами ако я убие?

— Няма да го направи.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Защото той е инвестирал твърде много време, усилия и пари. За него това е бизнес, нищо повече. Вие трябва да действате по същия начин. Трябва да подходите към това като към всички други трудни преговори. Няма лесни рецепти. Трябва да го сломите. Трябва да бъдете търпелив. Това е единственият начин да я върнем.

В стаята настъпи дълбока тишина. Джеръми Фалън бе напуснал поста си пред прозореца и съзерцаваше една картина — „Лондонски градски пейзаж“ от Търнър, — сякаш я виждаше за първи път. У Греъм Сиймор пък като че ли внезапно се пробуди страстен интерес към килима.