Даниъл Силва - Английското момиче

Той погледна към Келър. И двамата бяха заели идентични пози: едното рамо, подпряно на външната стена на вилата, стиснали с две ръце пистолет с насочено към земята дуло. След няколко секунди Кристофър кимна леко. После, като вдигна пистолета си на нивото на очите, той се завъртя безшумно и се озова вътре. Габриел го последва и покри дясната страна на стаята, докато Келър наблюдаваше лявата. Нямаше никакво движение и не се чуваше никакъв звук, освен този от телевизора, където Джими Стюарт изваждаше Ким Новак от водите на залива на Сан Франсиско. Стаята миришеше на развалена храна, застоял цигарен дим и разлято вино. Всички повърхности в помещението бяха отрупани с празни картонени кутии. „Един месец в Прованс — помисли си Габриел — в стила на марсилския подземен свят.“

Келър тръгна бавно напред под трептящата светлина на телевизора с насочен пистолет, като се оглеждаше наляво и надясно, а оръжието му описваше дъга от деветдесет градуса. Алон вървеше на половин крачка зад него, като пистолетът му бе насочен в обратната посока, но описваше същата дъга. Те стигнаха до арката, разделяща хола от трапезарията. С едно завъртане Габриел се озова вътре, насочвайки беретата си във всички посоки, а след това със същото движение се върна при Келър. На входа за кухнята той бързо повтори маневрата. И в двете стаи нямаше жива душа, но пък бяха отрупани с мръсни чинии и прибори за хранене. От нечистотията на мястото Алон почувства, че вратът му пламна от гняв. По правило похитителите, които живееха като прасета, не се отнасяха добре със своите заложници.

Най-сетне стигнаха до антрето. То бе единственото място във вилата, което все още имаше някаква прилика с фотографиите, които Габриел бе видял в офиса на агенцията „Недвижими имоти в Люберон“. Масивната дървена врата с железни пулове. Малката декоративна масичка. Стълбището от варовик с две крила, едното от които водеше до втория етаж на къщата, а другото — към сутерена. И двете тънеха в пълен мрак.

Келър зае позиция между двете крила, а Алон извади от джоба си миниатюрно електрическо фенерче. Без да го включва, той заслиза слепешката в мрака, бавно, едно стъпало, второ стъпало, трето стъпало, четвърто. Беше стигнал някъде по средата, когато чу шум отгоре — стъпки, приглушени и бързи. После се чуха два глухи пукота — звукът от „Хеклер и Кох“ 45. калибър със заглушител, стрелял два пъти в бърза последователност.

Някой беше слязъл по стълбите.

Някой се беше натъкнал на мъжа, който бе постигнал най-високия общ резултат, регистриран някога в „къщата за елиминиране на потенциална заплаха“ в Херефорд.

Някой бе умрял.

Габриел включи фенерчето и се втурна надолу по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж.

В сутерена имаше настлано с плочки фоайе, към което гледаха вратите, разположени на три от стените. Килерът на собственика бе отляво. Под лъча на фенерчето катинарът му блестеше, което подсказваше, че не е бил дълго там. Габриел свали раницата от гърба си, извади ножицата за арматура и стисна скобата с челюстите ѝ. Бяха нужни само няколко килограма натиск — и катинарът издрънча на пода. Той дръпна резето и отвори вратата. Незабавно го блъсна тежка миризма, от която му се повдигна. Миризмата на човешко същество, държано в плен. Той обходи вътрешността с лъча на фенерчето си. Легло, белезници, качулка, кофа за тоалетна, превръзка за заглушаване на писъците.

Но Маделин я нямаше.

На горния етаж прозвучаха още два приглушени пукота от пистолета на Келър.

След това още два.

Първото тяло бе в антрето, в основата на стълбите, водещи към втория етаж. То бе на един от пазачите, който не си бе показвал лицето извън вилата. Сега, благодарение на двата 45-калиброви куршума с кух връх, от него не бе останало почти нищо. Същото се отнасяше и за Рене Бросар, който бе проснат до него, с пистолет в безжизнената си ръка. Жената бе на площадката на втория етаж. Келър не бе искал да я застреля, но не бе имал друг избор: тя бе насочила пистолет към него и бе показала всички признаци, че възнамерява да стреля. Той все пак бе пощадил лицето ѝ, като бе стрелял два пъти в горната част на торса. В резултат на това тя бе единствената жива от тримата. Габриел коленичи до нея и хвана ръката ѝ. Тя вече беше хладна.

— Ще умра ли? — попита жената.

— Не — отвърна той, като стисна леко ръката ѝ. — Няма да умрете.

— Помогнете ми — каза тя. — Моля ви, помогнете ми.