Даниъл Силва - Английското момиче

— Има ли друго стълбище за сутерена?

— Не.

— И няма външен вход за него?

— Не — повтори жената. — Ако имате гости, настанени в спалнята на долния етаж, ще трябва да използват тези стълби.

— Има ли снимки на сутерена?

— Боя се, че там няма какво толкова да се види. Има само една стая за гости и перално помещение.

— Това ли е всичко?

— Има и килер, но той не се дава под наем. Собственикът го е заключил с катинар.

— Има ли някакви допълнителни постройки в двора?

— Някога е имало — отговори тя, — но са били съборени по време на последния ремонт.

Хер Клемп се усмихна, затвори брошурата и я плъзна по бюрото към жената.

— Мисля, че най-накрая открихме мястото — каза той.

— Кога смятате да го наемете?

— Следващата пролет. Но ако е възможно — добави хер Клемп, — бих се радвал да го разгледам сега.

— Боя се, че вилата е заета.

— Наистина ли? Докога?

— Наемателите трябва да напуснат след три дни.

— Опасявам се, че дотогава ще съм заминал от Прованс.

— Колко жалко — каза жената.

Габриел прекара остатъка от следобеда, преструвайки се, че е на туристическа обиколка с мотор из околностите на Люберон, а при залез-слънце вече бе паркирал на едно уединено място в края на долината с трите вили. Келър трябваше да се появи точно в шест часа, но в шест и десет още нямаше следа от него. После Алон усети нечие присъствие зад гърба си. Като се обърна рязко, видя Англичанина да стои в тъмнината, неподвижен като статуя.

— От колко време си тук? — попита Габриел.

— От десет минути — отвърна Кристофър.

Алон включи двигателя на скутера и след миг вече бяха потеглили.

Келър каза на портиера, че е бил на поход в планината, оттам и калните петна по бузите му, мръсната раница на мускулестото му рамо и миризмата от живота на открито, която се носеше от дрехите му. Като се качи в стаята си, той се обръсна старателно, накисна умореното си тяло във вана с гореща вода и изпуши първата си цигара от два дни насам. След това се появи в трапезарията, където яде прекомерно много и изпи най-скъпата бутилка „Бордо“, която имаше в избата, благодарение на парите на Марсел Лакроа. Заситен, Кристофър мина по тихите улички на стария град и стигна до базиликата. Нефът тънеше в мрак и беше пуст, с изключение на Габриел, който седеше пред свещника с оброчните свещи.

— Сигурен ли си? — попита той, когато Келър се присъедини към него.

— Да — отвърна Кристофър, като кимна бавно. Беше сигурен.

— Видя ли я?

— Не.

— Тогава откъде знаеш, че е там?

— Защото човек разпознава престъпната операция, когато я види — заяви убедено Келър. — Те или държат лаборатория за производство на метамфетамини, или сглобяват мръсна бомба, или пазят отвлечената англичанка. Аз залагам на девойката.

— Колко души са в къщата?

— Бросар, жената и две други марсилски момчета. През деня момчетата стоят вътре, но през нощта излизат отвън да пушат и да подишат свеж въздух.

— Имаше ли някакви посетители?

Келър поклати отрицателно глава.

— Жената напускаше вилата по веднъж на ден, за да пазарува и да помаха на съседите, но иначе нямаше никаква друга активност.

— Колко време я нямаше?

— Първия ден отсъства час и двайсет и осем минути, а втория — два часа и дванайсет минути.

— Възхищавам се на прецизността ти.

— Нямах много друга работа, която да ме ангажира.

Габриел попита как е прекарал дните Бросар.

— Той се преструва, че е на почивка — отговори Келър.

— Но също така се разхожда из имота, за да наблюдава нещата. На няколко пъти едва не стъпи върху мен.

— Каква е практиката през нощта?

— Някой винаги е буден. Гледат телевизия в хола или висят в градината.

— Откъде знаеш, че гледат телевизия?

— Видях трептенето на светлината от екрана през жалузите. Между другото — добави Келър, — жалузите винаги са затворени. Винаги.

— Има ли някаква друга светлина през нощта?

— Не и в къщата — отвърна Кристофър. — Но отвън свети като коледна елха.

Габриел се намръщи. Келър потисна една прозявка и попита за Париж.

— Беше хладно.

— Париж или срещата?

— И двете — отвърна Алон. — Особено когато предложих да оставим французите да се заемат със спасяването.

— Защо да го правим, по дяволите?

— Такава бе и реакцията на Греъм.

— Какъв шок!

— Ти, изглежда, си добре информиран за нещата на Даунинг Стрийт.

Келър подмина забележката, без да отговори. Габриел се загледа за момент в трепкащите пламъчета на оброчните свещи, преди да разкаже на Келър за останалата част от срещата си с Греъм Сиймор: тайната квартира в Шербур, изпратения от Службата екип за посрещане на заложничката, дискретното ѝ връщане в Англия с подправен от Службата паспорт. Но всичко това се основаваше върху едно нещо. Те трябваше да измъкнат Маделин от вилата бързо и тихо. Без стрелба. Без преследвания с коли.