Даниъл Силва - Английското момиче

— Бях започнал да мисля, че никога няма да получа новини от теб.

— Изминаха само пет дни, Греъм.

— Пет дни може да ти се сторят цяла вечност, когато министър-председателят ти диша във врата.

Те вървяха по кея „Монтебело“ покрай сергиите на букинистите. Габриел бе облечен с дънки и кожено яке, а Сиймор — с дълго, шито по поръчка палто и обувки ръчна изработка, които изглеждаха така, сякаш не бяха докосвали друга повърхност, освен килима между неговия кабинет и този на генералния директор. Въпреки обстоятелствата, той изглеждаше в добро настроение. Греъм отдавна не беше ходил по улиците без телохранители — в Париж или някъде другаде.

— Имаш ли пряк контакт с него? — попита Алон.

— С Ланкастър ли?

Габриел кимна утвърдително.

— Вече не — отвърна Сиймор. — Той поиска Джеръми Фалън да служи като посредник.

— Как общуваш с него?

— Лично и много предпазливо.

— Някой друг знае ли за твоето участие?

Греъм поклати отрицателно глава.

— Върша го изцяло в свободното си време — каза той уморено, — когато не се опитвам да държа под наблюдение двайсетте хиляди джихадисти, които наричат свой дом нашия благословен остров.

— Как се справяш?

— Моят генерален директор се съмнява, че продавам тайни на враговете ни, а жена ми е убедена, че имам любовна връзка. Иначе се справям доста добре.

Сиймор спря пред една от сергиите на букинистите и се престори, че разглежда книгите. Застанал зад гърба му, Алон огледа улицата за някакво доказателство, че ги наблюдават — някоя твърде изкуствена поза, лице, което вече е виждал твърде много пъти. Вятърът образуваше малки пенести вълнички по повърхността на реката. Като се обърна, видя, че Греъм държи пожълтял екземпляр на „Граф Монте Кристо“.

— Какво ще кажеш? — попита Сиймор.

— Това е класическа история за любов, измама и предателство — отвърна Габриел.

— Имах предвид дали сме наблюдавани.

— Изглежда, и двамата сме успели да се промъкнем в Париж, без да привлечем вниманието на нашите общи приятели от френските служби за сигурност.

Греъм върна книгата на Дюма на мястото ѝ върху сергията. След това, когато отново тръгнаха, бръкна в горния вътрешен джоб на палтото си и извади един плик.

— Снощи са оставили това, залепено под седалката на една пейка в парка Хампстед Хийт — каза той, като подаде плика на Алон. — Два дни, или момичето умира.

— Все още ли няма искания?

— Не — отвърна Сиймор, — но са приложили нова снимка като доказателство, че е жива.

— Как ви съобщиха къде да я намерите?

— Позвънили са на мобилния телефон на Саймън Хюит, като са използвали електронен гласов генератор. Хюит е взел пакета по време на сутрешния си джогинг — първото и единствено сутрешно бягане, което някога е правил. Тази сутрин Джеръми Фалън ми го даде. Излишно е да казвам, че в момента атмосферата на Номер 10 е много напрегната.

— И е напът да стане по-лоша.

— Няма ли напредък? — попита Греъм.

— Всъщност — отвърна Габриел — мисля, че я намерих. Въпросът е какво ще правим сега?

Пресякоха моста Пти Пон и излязоха на площада пред катедралата „Нотър Дам“, докато Габриел тихо разказваше какво е открил досега. Че мъжът, с когото Маделин Харт бе обядвала следобеда на нейното изчезване, се е представил като Пол. Че Пол е наел марсилския контрабандист Марсел Лакроа да превози Маделин от Корсика до континента. Че за своите услуги Лакроа се е спазарил за допълнително заплащане от сто хиляди евро, които е трябвало да му бъдат доставени от мъж на име Рене Бросар във френския град Екс ан Прованс. Както и че след като не е успял да предаде парите, Бросар веднага е отишъл с кола в планината Люберон до една изолирана долина, в която има три вили.

— Мислиш, че крият Маделин в една от тези вили?

— Рене Бросар е известен марсилски престъпник. Освен ако не е решил да се заеме с производство на вино, има само една причина да бъде там.

Сиймор поклати глава.

— Френската полиция я издирва повече от месец — каза той след минута мълчание, — а ти успя да я намериш за пет дни.

— Аз съм по-добър от френската полиция.

— Затова дойдох при теб.

Точно пред тях няколко млади източноевропейци позираха за снимка с катедралата на заден план. Габриел предположи, че са хървати или словаци, но не бе съвсем сигурен — не можеше да различава славянските езици. Той побутна Греъм да вървят наляво и двамата поеха край туристическите кафенета, които се редяха по улица „Аркол“.