Даниъл Силва - Английското момиче

— Да — каза Келър, преструвайки се на отегчен, — май си спомням, че бях чел нещо за това в един от моите учебници по история.

В крайна сметка се стигна до хвърляне на монета.

— Не пропускай — каза Алон, като пусна монетата обратно в джоба си.

— Аз никога не пропускам.

Като приключиха, наближаваше десет часът; беше твърде рано да действат. Кристофър затвори очи и заспа, докато Габриел остана загледан в светлините на най-източната вила. Представи си една малка стая на долния етаж: легло, белезници, качулка, кофа за тоалетна, превръзка за заглушаване на писъците, една жена, която вече не беше на себе си. И за миг той се видя да върви през руския сняг към една вила в покрайнините на брезова гора. Алон премигна, за да прогони картината, и разсеяно опипа дланта от червен корал, която висеше на шията му. В паметта му изникнаха думите: „Когато вече е мъртва. След това ще узнаете истината“.

След четири часа той стисна рамото на Келър. Кристофър се събуди мигновено, излезе от колата и извади раницата от багажника. Вътре имаше две ролки тиксо, чифт ножици за арматурно желязо и два заглушителя: един за компактния „Хеклер и Кох“ 45. калибър на Келър, а другия — за беретата на Габриел. Алон зави заглушителя в края на цевта на пистолета си и метна раницата през рамо. След това последва Кристофър, като двамата се заспускаха между боровете към горния край на долината. Нямаше луна и звезди, нито полъх на вятър. Келър вървеше през шубраците и скалните образувания в пълна тишина, бавно, сякаш беше под вода. На всеки няколко стъпки вдигаше дясната си ръка, за да накара Алон да застине намясто, но иначе не общуваха. Нямаше и нужда — всяка стъпка, всяко движение бяха отработени предварително.

В подножието на хълма двамата се разделиха. Кристофър се отправи към южната страна на вилата и се настани в една отводнителна канавка; Габриел тръгна към източната страна и се скри сред гъсталак от шипки. Неговата позиция се намираше на петнайсет метра от осветения периметър на вилата и бе обгърната от нощната тъмнина. Точно срещу него бе редицата френски прозорци, които водеха от градината към хола. През жалузите видя трептящата светлина на телевизора и както предположи, неясната сянка на мъж.

Той погледна часовника си. Беше 2,37 ч. след полунощ. Оставаха три часа мрак. След това нямаше да има повече разходки до градината за мъжа във вилата. Той със сигурност щеше да излезе навън за последна глътка свеж въздух и още един поглед към небето, макар да нямаше луна и звезди, нито някакъв ветрец. След това от канавката откъм южната страна на вилата щеше да бъде произведен един изстрел. И тогава всичко щеше да започне: легло, белезници, кофа за тоалетна, една жена, която вече не беше на себе си.

Алон отново погледна часовника си, видя, че са изминали само две минути, и потръпна от студ. Вероятно Келър беше прав; може би в крайна сметка той наистина беше „стаен“ шпионин. За да минава по-леко времето, Габриел мислено се измъкна от гъсталака от шипки и застана пред една картина. Това беше картината, която бе оставил в Йерусалим — къпещата се в градината си Сузана, наблюдавана от селските старейшини. Той още веднъж постави Маделин в ролята на Сузана, макар че сега раните, които лекуваше, бяха причинени не от времето, а от пленничеството.

Габриел работеше бавно, но упорито, като възстановяваше раните по китките ѝ, добавяше плът на атрофиралите ѝ рамене и цвят на хлътналите ѝ бузи. И през цялото време продължаваше да наблюдава изтичащите минути и вилата, която му изглеждаше като фон на картината. Два часа нямаше никакво движение. После, когато първото зарево се появи в небето на изток, един от френските прозорци бавно се отвори и един мъж излезе в градината на Маделин. Той протегна ръце, погледна наляво, после надясно, после пак наляво. По искане на Маделин Габриел бързо приключи реставрацията. И когато видя проблясъка на светлина от юг, се изправи с пистолет в ръка и се затича.

Когато прекрачи в осветения периметър, Алон видя Кристофър да тича устремно и бързо през градината. Англичанина пристигна първи до отворения френски прозорец и зае позиция от лявата му страна. Габриел мина отдясно, като хвърли бърз поглед на мъжа, който преди няколко секунди бе излязъл в градината за глътка свеж въздух. Нямаше нужда да проверява дали има пулс: 45-калибровият куршум, изстрелян от пистолета на Келър, бе проникнал в черепа чисто и бе излязъл, оставяйки след себе си пихтия. Мъжът така и не бе разбрал какво го е ударило и вероятно е бил мъртъв още преди да падне. Алон си помисли, че това е приличен начин да си отидеш от този свят. За един престъпник. За един войник. За всеки човек.