Даниъл Силва - Крадецът

„Трябваше да останем заедно във Венеция, любими. Нещата щяха да се развият различно…“

Той съблече дрехите си под безмилостния поглед на портрета и стоя под душа, докато не отми от кожата си и последните следи от докосването на Леа. След това се преоблече с чисти дрехи и се върна в хола точно когато Геула и Ари Шамрон влизаха през входната врата. Геула носеше тепсия с прословутите си патладжани с марокански подправки, а прочутият ѝ съпруг носеше единствено бастун от маслиново дърво. Както винаги, той бе облечен с изгладени панталони в цвят каки, бяла оксфордска риза и кожено яке, скъсано на дясното рамо. Личеше си, че не е добре, но на лицето му грееше усмивка на задоволство. Шамрон бе прекарал години в опити да убеди Габриел да се върне в Израел, за да заеме полагащото му се място в директорския кабинет на булевард „Цар Саул“. Сега най-сетне задачата му бе изпълнена. Наследникът му беше тук. Приемствеността бе осигурена.

Той подпря бастуна си на стената на антрето и следван от Алон, излезе на малката тераса, където два стола от ковано желязо бяха поставени под надвисналите клони на растящия отпред евкалипт. Улица „Наркис“ се простираше притихнала под краката им, но от далечината долиташе слабият шум от вечерния трафик по улица „Крал Джордж“. Ари се отпусна неуверено на единия стол и подкани с жест Габриел да седне на другия. После извади пакет турски цигари и с огромна концентрация измъкна една. Алон погледна ръцете на Шамрон, ръцете, чиято здрава хватка едва не бе отнела живота на Адолф Айхман на един уличен ъгъл в северната част на Буенос Айрес. Това беше една от причините да му бъде възложена тази задача: необичайните размери и сила на ръцете му. Сега те бяха покрити с кафяви петна и незараснали ожулвания. Габриел отмести поглед, когато те се опитаха неумело да щракнат старата запалка „Зипо“.

— Наистина не трябва да пушиш, Ари.

— Какво значение има това сега?

Огънчето на запалката проблесна и острият мирис на турски тютюн се смеси със силния аромат на евкалипта. Внезапно спомените нахлуха в Габриел като приливна вълна. Той се опита да ги задържи настрана, но не можа; Леа бе разбила и последните останки от защитата му. Алон шофираше през море от брулени от вятъра корнуолски треви, а Шамрон седеше до него. Беше зората на новото хилядолетие, дните на самоубийствени атентати и заблуда. Ари току-що бе върнат на работа след пенсия, за да възстанови Службата след поредица от злополучно проведени операции, и искаше помощта на Габриел за това начинание. Като стръв той използва Тарик ал Хурани — опитния палестински терорист, който бе поставил бомбата под колата на Алон във Виена.

„Може би ако ми помогнеш да унищожа Тарик, най-сетне ще се отърсиш от Леа и ще продължиш живота си…“

Габриел чу смеха на Киара, идващ от всекидневната, и споменът отлетя.

— Какво не е наред сега? — попита той нежно Шамрон.

— Списъкът на моите заболявания е почти толкова дълъг, колкото и списъкът на предизвикателствата, които стоят пред Израел. Но не се безпокой — добави бързо Ари. — Засега никъде няма да ходя. Имам твърдото намерение да бъда наоколо, за да присъствам на раждането на внуците си.

Габриел устоя на импулса да му напомни, че те не са истински баща и син.

— Очакваме да бъдеш там, Ари.

Шамрон се усмихна.

— Решихте ли къде ще живеете, след като те се родят?

— Колко странно — отвърна Алон, — Бела ме попита същото нещо.

— Чух, че разговорът е бил интересен.

— Откъде разбра, че ходих да се видя с нея?

— Узи ми каза.

— Мислех, че той не отговаря на твоите обаждания.

— Изглежда, че е започнало голямото размразяване в отношенията ни. Това е едно от малкото предимства на влошаващото се здраве — добави Ари. — Всички дребни недоволства и неизпълнени обещания сякаш изчезват, когато човек приближава към своя край.

Клоните на евкалипта се разлюляха от първия вечерен ветрец. С всяка изминала минута въздухът ставаше все по-хладен. Габриел винаги бе обичал студа, който настъпваше през нощта в Йерусалим, дори и през лятото. Искаше му се да има властта да задържи този миг малко по-дълго. Той погледна към Шамрон, който замислено почукваше цигарата си в ръба на пепелника.

— Иска се много смелост да седнеш да говориш с Бела. А също и проницателност. Това доказва, че през цялото време съм бил прав за едно нещо.

— Какво е то, Ари?

— Че ти притежаваш качествата на голям ръководител.

— Понякога се чудя дали не съм на път да направя първата си грешка.