Даниъл Силва - Крадецът

— Тази операция бе осъществена под наблюдението на Узи.

— Но беше твоя операция. Всички на булевард „Цар Саул“ знаят, че е твоя, както и всички на улица „Каплан“

На улица „Каплан“ се намираше седалището на министър-председателя. По думите на всички Бела бе твърде чест посетител там. Габриел винаги бе подозирал, че нейното влияние на булевард „Цар Саул“ надхвърля обзавеждането на кабинета на съпруга ѝ.

— Узи е добър шеф — каза тя. — Страшно добър шеф. Той има само един недостатък. Той не е теб, Габриел. И никога няма да бъде. Затова е изхвърлен встрани от пътя.

— Не и ако аз имам да кажа нещо по този въпрос.

— Не направи ли вече достатъчно?

От вътрешността на къщата се разнесе телефонен звън. Бела не показа никакво желание да отиде да се обади.

— Защо си тук? — попита тя.

— Искам да говоря с теб за бъдещето на Узи.

— Благодарение на теб той няма такова.

— Бела…

Тя отказваше да се успокои, поне засега.

— Ако имаш да казваш нещо за бъдещето на Узи, може би трябва да говориш с него.

— Мислех, че ще бъде по-продуктивно, ако го прескоча.

— Не се опитвай да ме ласкаеш, Габриел.

— И през ум не би ми минало подобно нещо.

Бела почука по плота на масата с нокътя на показалеца си. Той беше скоро лакиран.

— Узи ми разказа за разговора, който сте водили в Лондон, когато търсехте отвлеченото момиче. Излишно е да казвам, че предложението ти не ми хареса.

— Защо?

— Защото няма такъв прецедент. След като му изтече мандатът, шефът бива поканен вежливо да се оттегли тихо и кротко и повече никой да не чува за него.

— Кажи го на Шамрон.

— Шамрон е различен.

— Аз също.

— Какво точно предлагаш?

— Да ръководим заедно Службата. Аз ще бъда началникът, а Узи ще е моят заместник.

— Това никога няма да проработи.

— Защо?

— Защото ще остави впечатлението, че не си напълно подходящ за този пост.

— Никой не мисли така.

— Външното впечатление има значение.

— Ти ме бъркаш с някого, Бела.

— С кого?

— С някого, когото го е грижа какво впечатление оставя у другите.

— А ако той се съгласи?

— Кабинетът му ще е до моя. Узи ще участва във вземането на всяко ключово решение, във всяка важна операция.

— Ами заплатата му?

— Той ще запази сегашната си заплата, да не говорим за колата и охраната му.

— Защо? — попита тя. — Защо го правиш?

— Защото ми е нужен, Бела. — Габриел замълча, после добави: — Ти също.

— Аз?

— Искам да се върнеш в Службата.

— Кога?

— Утре сутринта, в десет часа. Узи и аз ще проведем операция срещу сирийците. Нуждаем се от твоята помощ.

— Каква ще е операцията?

Когато Алон ѝ разказа, тя се усмихна тъжно.

— Жалко, че Узи не е помислил за това — каза Бела. — Той все още можеше да бъде началник.

Те прекараха следващия час в градината на Бела, договаряйки условията по връщането ѝ на булевард „Цар Саул“. След това тя го изпрати навън и го видя да се настанява на задната седалка на служебната му кола.

— Отива ти — подвикна през отворената врата.

— Кое, Бела?

Тя се усмихна и каза:

— Ще се видим на сутринта, Габриел. — После се обърна и се скри от погледа му. Единият бодигард затвори вратата на автомобила, а другият седна на предната пътническа седалка. Алон внезапно осъзна, че е невъоръжен. Той поседя известно време, обмисляйки коя ще е следващата му спирка. После погледна в огледалото за обратно виждане и даде на шофьора един адрес в Западен Йерусалим. Имаше да свърши още едно неприятно задължение, преди да се прибере вкъщи. Трябваше да каже на един призрак, че отново ще бъде баща.

Малката кръгова алея на психиатричната болница, намираща се на хълма Херцел, се разтресе под тежестта на трите автомобила, които образуваха кортежа на Габриел. Той слезе от задната врата на лимузината и след кратък разговор с шефа на охраната му влезе сам в болницата. Във фоайето го чакаше брадат, приличащ на равин лекар в края на петдесетте. Лицето му бе разтегнато в любезна усмивка, въпреки факта, че както обикновено, бе предупреден доста късно за предстоящото пристигане на Габриел. Той протегна ръка и погледна навън към суматохата пред обичайно тихия вход на най-тайната израелска клиника за хора с дълготрайни умствени увреждания.

— Изглежда, отново ще има промяна в живота ви — каза докторът.

— В повече от едно направление — отвърна Алон.

— Към по-добро, надявам се.

Габриел кимна утвърдително и след това каза на лекаря за бременността. Докторът се усмихна, но само за миг. Той бе станал свидетел на дългата борба на Алон по въпроса дали да се ожени повторно. Знаеше, че бащинството ще е нож с две остриета.