Даниъл Силва - Крадецът

— Мислил ли си къде ще живеете с Киара, когато станеш началник? — попита Бела.

Той не можеше да каже дали въпросът ѝ бе искрен, или злонамерен. Реши да ѝ отговори честно:

— Киара смята, че трябва да живеем близо до булевард „Цар Саул“, но аз бих предпочел да останем в Йерусалим.

— Това е доста път с кола.

— Аз няма да съм този, който ще шофира.

Лицето ѝ се изопна.

— Съжалявам, Бела. Не исках да прозвучи така.

Тя не отговори директно.

— Никога не ми е харесвало в Йерусалим. Той е твърде близо до Бога за моя вкус. Харесва ми тук, в моето малко светско предградие.

Между тях се възцари тишина. И двамата знаеха истинската причина Габриел да предпочита Йерусалим пред Тел Авив.

— Съжалявам, че така и не ви изпратих поздравително писмо за бременността на Киара. — Бела се усмихна смутено. — Бог знае, че вие двамата заслужавате щастие след всичко, което преживяхте.

Алон кимна и промърмори нещо подходящо. Помисли си, че тя не е изпратила писмо, защото гневът не ѝ е позволил. Бела имаше отмъстителна жилка. Това беше едно от най-привлекателните ѝ качества.

— Смятам, че трябва да поговорим, Бела.

— Мислех, че вече го правим.

— Имам предвид наистина да поговорим — каза той.

— Може би е по-добре да се държим като героите в някоя от онези домашни мистерии, които дават по Би Би Си. В противен случай бих могла да кажа нещо, за което после да съжалявам.

— Има си причина тези програми да не се наложат в Израел. Ние не говорим така.

— А може би трябва.

Тя взе една чиния и започна да я пълни с храна за Габриел.

— Не съм гладен, Бела.

Тя стовари чинията на масата.

— Аз съм ти бясна, по дяволите!

— И аз останах с това впечатление.

— Защо крадеш работата на Узи?

— Не я крада.

— А ти как би го нарекъл?

— Аз нямах избор по въпроса.

— Можеше да им откажеш.

— Опитах се, но нямаше никакъв ефект.

— Трябваше да се постараеш повече.

— Вината не е моя, Бела.

— Знам, Габриел. Ти никога не си виновен.

Тя погледна към езерцата и фонтаните в градината си. Те сякаш за миг я успокоиха.

— Никога няма да забравя първия път, когато те видях — каза най-сетне Бела. — Вървеше сам по един коридор на „Цар Саул“ малко след като се бе върнал от Тунис. Изглеждаше точно така, както изглеждаш сега — същите зелени очи и прошарени слепоочия. Ти беше като ангел, израелският ангел на отмъщението. Всички те обичаха. Узи те боготвореше.

— Хайде да не се увличаме, Бела.

Тя сякаш не го чу.

— А после се случи онова във Виена — продължи жената след малко. — Това беше катаклизъм, бедствие с библейски мащаби.

— Всички сме загубили близки хора, Бела. Всички сме скърбили.

— Вярно е, Габриел, но случилото се във Виена беше различно. След Виена ние вече не бяхме същите. Нито един от нас. — Тя замълча, после добави: — Особено Шамрон.

Алон проследи погледа на Бела в бляскавата градина, но за момент се видя да върви през напечения от слънцето двор на Академията за изящни изкуства и дизайн „Бецалел“ в Йерусалим. Беше септември 1972 година, няколко дни след убийството на единадесет израелски спортисти и треньори по време на Олимпиадата в Мюнхен. Сякаш от нищото в двора се появи нисък и сух като желязо мъж с грозни очила и зъби като на стоманен капан. Той не си каза името, защото не бе необходимо. Мъжът бе човекът, за когото се говореше само шепнешком. Човекът, който бе откраднал тайните, довели до светкавичната победа на Израел в Шестдневната война. Човекът, който беше отвлякъл Адолф Айхман — един от главните организатори на холокоста, на един уличен ъгъл в Аржентина.

Шамрон…

— Ари обвини себе си за това, което ти се случи във Виена — казваше Бела. — И никога не си прости. След това се отнасяше с тебе като със син. Той ти позволяваше да идваш и да си отиваш, както ти бе угодно. Обаче никога не се отказа от надеждата, че един ден ще се върнеш у дома и ще поемеш контрола на любимата му Служба.

— Знаеш ли колко пъти съм отказвал работата?

— Толкова, че Шамрон в крайна сметка я даде на Узи. Той получи работата като утешителна награда.

— Всъщност аз бях този, който предложи Узи да стане следващият началник.

— Сякаш работата е твоя, та да я раздаваш. — Тя се усмихна горчиво. — Узи казвал ли ти е някога, че аз го посъветвах да не приема тази работа?

— Не, Бела. Никога не го е споменавал.

— Винаги съм знаела, че ще свърши така. Ти трябваше да напуснеш елегантно сцената и да останеш в Европа. Но какво направи? Вкара пратка с повредени центрофуги в иранския канал за доставка на ядрени материали и унищожи четири тайни съоръжения за обогатяване на уран.