Даниъл Силва - Крадецът

— И при това близнаци. Е — добави лекарят, като не забрави да се усмихне отново, — сигурно сте…

— Имам нужда да ѝ кажа — прекъсна го Габриел. — Отлагах го достатъчно дълго.

— Не е необходимо.

— Напротив.

— Тя няма да разбере, не и напълно.

— Знам.

Докторът знаеше, че е излишно да продължава да спори по въпроса.

— Може би ще е по-добре да остана с вас — каза той. — И заради двамата.

— Благодаря ви — отвърна Алон, — но трябва да го направя сам.

Лекарят се обърна, без да каже дума, и го поведе по коридора, настлан с йерусалимски варовик, към една обща зала, където няколко пациенти се взираха с празен поглед в екрана на телевизора. Два големи прозореца гледаха към оградената градина. Отвън една жена седеше сама под сянката на един кедър, неподвижна като надгробен камък.

— Как е тя? — попита Габриел.

— Липсвахте ѝ. От дълго време не сте идвали да я видите.

— Трудно е.

— Разбирам.

Те спряха за кратко пред прозореца, без да говорят или да помръдват.

— Има нещо, което трябва да знаете — каза най-сетне лекарят. — Тя не е престанала да ви обича, дори и след развода.

— Това трябва ли да ме накара да се почувствам по-добре?

— Не — отвърна докторът, — но заслужавате да знаете истината.

— Тя — също.

Те отново замълчаха.

— Близнаци, нали?

— Близнаци.

— Момчета или момичета?

— По едно от двете.

— Навярно бихте могли да ѝ позволявате да прекарва малко време с тях.

— Най-напред най-важното, докторе.

— Да — каза лекарят, когато Габриел влезе сам в градината. — Най-напред най-важното.

Тя седеше в инвалидната си количка, отпуснала в скута си деформираните си ръце. Косата ѝ — някога дълга и тъмна като на Киара, сега бе подстригана късо съгласно изискванията на болницата и бе силно прошарена. Габриел целуна хладната, втвърдена от белезите кожа на бузата ѝ, преди да седне на пейката до нея. Леа се взираше невиждащо в градината, без да забелязва присъствието му. „Тя остарява — помисли си той. — Всички остаряваме.“

— Виж снега, Габриел — внезапно каза Леа. — Не е ли красив?

Той погледна към яркото слънце, което грееше от безоблачното небе.

— Да, Леа — отвърна разсеяно. — Красив е.

— Снегът опрощава всички грехове на Виена. Във Виена вали сняг, докато над Тел Авив се сипят ракети.

Това бяха някои от последните думи, които Леа му беше казала в нощта на атентата във Виена. Тя страдаше от особено остра комбинация от посттравматично стресово разстройство и от психотична депресия. От време на време имаше моменти на прояснение на съзнанието, но през повечето време бе пленница на миналото. Преживяното във Виена се въртеше постоянно в ума ѝ като видеокасета, която тя не можеше да спре: последното им хранене заедно, последната им целувка, пожарът, който погуби единственото им дете и изгори плътта на Леа. Животът ѝ се бе свил до пет минути и тя ги преживяваше отново и отново в продължение на повече от двайсет години.

— Мислех, че си ме забравил, Габриел.

Леа бавно обърна глава и сега в очите ѝ долови, че го е познала. Гласът ѝ, когато заговори отново, прозвуча шокиращо: като гласа, който бе чул за първи път преди много години да го вика от другия край на едно ателие в Академията за изящни изкуства и дизайн „Бецалел“.

— Кога за последен път беше тук?

— Идвах да те видя на рождения ти ден.

— Не си спомням.

— Направихме парти, Леа. Всички останали пациенти дойдоха. Беше прекрасно.

— Аз съм самотна тук, Габриел.

— Знам, Леа.

— Нямам си никого. Никого освен теб, любов моя.

Той изпита чувството, че е загубил способността си да диша. Леа протегна ръка и постави дланта си в неговата.

— Нямаш боя по пръстите — каза тя.

— Не съм работил няколко дни.

— Защо?

— Това е дълга история.

— Имам време — каза Леа. — Нямам нищо друго, освен време.

Тя извърна глава и се загледа в градината. Очите ѝ взеха да помръкват.

— Не си отивай, Леа. Има нещо, което трябва да ти кажа.

Тя се върна при него.

— Картина ли реставрираш сега? — попита Леа.

— На Веронезе — отговори той.

— Коя по-точно?

Габриел ѝ каза.

— Значи, пак живееш във Венеция.

— За още няколко месеца.

Тя се усмихна.

— Помниш ли, когато двамата живеехме във Венеция, Габриел? Това беше, когато стажуваше при Умберто Конти.

— Спомням си, Леа.

— Нашата квартира беше толкова малка.

— Защото беше само една стая.

— Онези дни бяха прекрасни, нали, Габриел? Дни на изкуство и вино. Трябваше да останем заедно във Венеция, любими. Нещата щяха да се развият различно, ако не се беше върнал в Службата.