Даниъл Силва - Крадецът

— Омари ли уби Брадшоу? — попита Алон.

— Да, както и неговия фалшификатор — отвърна Ал Сидики.

— Ами Самир?

— От него вече нямаше полза.

„От теб — също“ — помисли си Габриел. След това попита:

— Къде е картината на Караваджо сега?

— Омари така и не успя да я намери. Тя изчезна. Кой знае? — добави Ал Сидики, като сви рамене. — Може би никога не я е имало.

Точно тогава на улица „Грьонет“ спря един автомобил — черен мерцедес със затъмнени стъкла. Габриел взе мобилния телефон на сирийския банкер и набра номера. Омари веднага вдигна. Алон му каза да даде телефона на Джихан.

— Аз съм — каза тя отново.

— Къде сте? — попита Габриел.

— В кола, паркирана на някаква улица в Анси.

— Има ли наблизо ресторант?

— Да.

— Какво е името на ресторанта?

— „Ше Лиз“.

— Още няколко минути, Джихан. След това ще можете да се върнете у дома.

Линията прекъсна. Алон подаде телефона на Ал Сидики и му каза условията на сделката.

Те бяха съвсем прости: 8,2 милиарда щатски долара за една жена, минус 50 милиона за покриване на разходите за нейното заселване на ново място и за обезпечаване на сигурността ѝ до края на живота ѝ. Ал Сидики се съгласи, без да се пазари и увърта. Честно казано, той бе удивен от щедростта на предложението.

— Къде искате да преведа парите? — попита Габриел.

— В Газпромбанк в Москва.

— Номер на сметката?

Сириецът подаде на Алон листче с написания на него номер. Габриел го препрати на булевард „Цар Саул“ и инструктира Узи Навот да натисне бутона за втори път. Процедурата отне само десет секунди. После парите вече ги нямаше.

— Обадете се на вашия човек в Газпромбанк — каза Алон. — Той ще ви каже, че активите на банката току-що са се увеличили с доста голяма сума.

В Москва беше полунощ, но познатият на Ал Сидики беше на бюрото си в очакване на обаждането. Габриел долови вълнението в гласа му, който се чуваше от телефона на сириеца. Той се зачуди каква ли част от парите руският президент щеше да вземе, преди Ал Сидики да успее да ги прехвърли в по-надеждни банки.

— Доволен ли сте? — попита Алон.

— Много впечатляващо — отвърна банкерът.

— Спестете ми комплиментите си, Уалид. Просто се обадете на господин Омари и му кажете да отвори проклетата врата.

След половин минута вратата се отвори и един крак, обут в елегантна дамска обувка, стъпи на улицата. След това тя се появи като в мъгла, със слънчевите очила на филмова звезда, прикриващи синините по лицето ѝ, и чанта през рамо. Габриел забеляза, че тя бе преметната на лявото ѝ рамо, защото дясната ѝ ръка беше твърде дебело бинтована, за да може да я използва. Джихан тръгна през църковния площад, потраквайки с токчета по паважа, но Михаил бързо я отведе до чакащата кола и тя изчезна от погледа. Миг по-късно Ал Сидики зае мястото си в мерцедеса и също замина, оставяйки Алон и Келър сами в кафенето.

— Мислиш ли, че в МИ-6 провеждат такива операции? — попита Келър.

— Само когато сме замесени ние.

— Не съжаляваш ли?

— За какво, Кристофър?

— Осем милиарда долара за живота на един-единствен човек.

— Не — отвърна с усмивка Габриел. — Това е най-добрата сделка, която съм сключвал.

През следващите девет дни светът на изкуството се въртеше гладко на своята позлатена ос в блажено неведение за изгубените съкровища, които скоро щяха да потекат към него. След това, в един зноен следобед в началото на август, административният директор на националния музей „Винсент ван Гог“ обяви, че картината „Слънчогледи“ — маслени бои върху платно, 95 х 73 см, отново е у дома. Той отказа да съобщи точно къде е бил намерен липсващият шедьовър, макар че по-късно щеше да излезе наяве, че картината е била оставена в една хотелска стая в Амстердам. Тя изобщо не бе пострадала по време на продължителния си престой в плен. По думите на директора, картината дори изглеждала по-добре, отколкото по времето, когато била открадната. Шефът на холандската полиция публично си приписа заслугите за нейното връщане, въпреки че нямаше нищо общо с това. Джулиан Ишърууд, председател на Комитета за защита на изкуството, направи хиперболично изявление в Лондон, като нарече събитието „велик ден за цялото човечество и всичко достойно и красиво в този свят“. Същата вечер той бе забелязан на обичайната си маса в ресторант „Грийнс“ в компанията на Аманда Клифтън от „Сотбис“. Всички присъстващи по-късно щяха да кажат, че лицето ѝ е изразявало възхищение. Според думите им Оливър Димбълби изгарял от ревност.