Даниъл Силва - Крадецът

— Уалид — каза весело Алон. — Добре е, че дойдохте. Съжалявам, че ви накарах да биете целия път дотук, но тези неща се уреждат най-добре на четири очи.

— Къде са парите?

— Къде е моето момиче?

— Не знам.

— Грешен отговор.

— Това е истината.

— Дайте ми телефона си.

Сирийският банкер му го подаде. Габриел влезе в директорията на последните обаждания и видя номерата, които Ал Сидики трескаво бе набирал, след като бе открил, че осем милиарда долара, принадлежащи на управника на Сирия, внезапно са изчезнали.

— Кой от тях? — попита Алон.

— Този — отговори банкерът, като докосна екрана.

— Кой ще вдигне?

— Един господин, чиято фамилия е Омари.

— Какво работи този господин?

— Той е от Мухабарат.

— Наранил ли я е?

— Опасявам се, че той прави именно това.

Габриел набра номера. Две иззвънявания, след което се чу мъжки глас.

— Господин Омари, предполагам?

— Кой се обажда?

— Казвам се Габриел Алон. Може би сте чували за мен.

Настъпи мълчание.

— Ще приема това за „да“ — каза Габриел. — Сега бъдете така любезен да дадете за малко телефона на Джихан. Искам да се уверя, че наистина я държите.

Последва кратко мълчание. Алон чу гласа на Джихан.

— Аз съм — каза само тя.

— Къде сте?

— Не съм сигурна.

— Те нараниха ли ви?

— Не беше толкова зле.

— Останете с мен, Джихан. Почти сте у дома.

Телефонът премина отново в ръцете на господин Омари.

— Къде искате да отидем? — попита той.

— На улица „Грьонет“ в центъра на Анси. Близо до църквата има заведение, наречено „Ше Лиз“. Паркирайте отпред и чакайте да ви се обадя. И да не сте посмели да я докоснете отново. Ако го направите, ще посветя целия си живот на това да ви намеря и да ви убия. Казвам го просто за да сте наясно.

Габриел прекъсна връзката и върна телефона на Ал Сидики.

— Помислих си, че ми изглеждате познат — каза сириецът. После погледна към Келър и добави: — Той също. Всъщност той много прилича на човека, който се опитваше да продаде открадната картина на Ван Гог в Париж преди няколко седмици.

— И вие бяхте достатъчно глупав да я купите. Но не се притеснявайте — добави Алон, — тя не беше истинската.

— А Европейската бизнес инициатива в Лондон? Предполагам, че и тя е била инсценировка.

Габриел не каза нищо.

— Моите комплименти, Алон. Винаги съм чувал, че имате творческа жилка.

— Колко притежавате, Уалид?

— Картини ли?

Габриел кимна утвърдително.

Достатъчно, за да напълня малък музей.

— Достатъчно, за да се запази начинът на живот, който управляващата фамилия е свикнала да води — каза студено Алон. — Просто за застраховка, в случай че някой открие банковите сметки.

— Да — каза сириецът. — За всеки случай.

— Къде са картините сега?

— На разни места — отговори Ал Сидики. — Основно в банкови трезори.

— А тази на Караваджо?

— Не знам къде е.

Габриел се наведе заплашително през масата.

— Аз се смятам за разумен човек, Уалид, но моят приятел, господин Бартоломю, е известен със своя сприхав характер. Той също така е един от малкото хора в света, които са по-опасни от мен, така че сега не е време да се правите на интересен.

— Казвам ви истината, Алон. Не знам къде е картината на Караваджо.

— Кой беше последният ѝ притежател?

— Трудно е да се каже. Но ако трябва да гадая, това беше Джак Брадшоу.

— Заради което сте го убили.

— Аз? — Ал Сидики поклати отрицателно глава. — Аз нямам нищо общо със смъртта на Брадшоу. Защо да го убивам? Той беше единствената ми връзка с непочтената част от света на изкуството. Планирах да го използвам да продаде картините, ако някога ми потрябваше бързо да се сдобия с пари в брой.

— Тогава кой го уби?

— Господин Омари.

— Защо един среден служител на Мухабарат ще убива някой като Джак Брадшоу?

— Защото му бе заповядано.

— От кого?

— От президента на Сирия, разбира се.

Габриел не искаше Джихан да остава в ръцете на убийците нито минута повече, отколкото бе необходимо, но сега нямаше връщане назад — трябваше да знае. И така, докато вечерният мрак се сгъстяваше около тях и камбаните на църквата огласиха площада, той слушаше търпеливо, докато банкерът обясняваше, че никога не са имали намерение картината на Караваджо да бъде използвана като резерв за получаване на пари в брой от подземния свят. След като се реставрира, тя трябвало да бъде внесена контрабандно в Сирия и да бъде окачена в един от дворците на управника. И когато картината изчезнала, владетелят изпаднал в необуздана ярост. После той наредил на господин Омари — уважаван офицер от Мухабарат и доверен бивш бодигард на баща му, да открие къде е отишла картината. Омари започнал своето издирване в дома на Джак Брадшоу край езерото Комо.