Даниъл Силва - Крадецът

Имаше дни, в които гореше от нетърпение да приключи, и дни, в които се надяваше работата му никога да не свършва. Променливото му душевно състояние се проявяваше и пред платното. Понякога той работеше бавно като Веронезе, друг път — с безразсъдната бързина на Винсент ван Гог, сякаш се опитваше да улови същността на своя сюжет, преди тя да избледнее и изчезне. За щастие нямаше свидетели на резките промени в настроението му. Останалите членове на екипа бяха завършили работата си по време на дългото му отсъствие. Той беше сам в храма на друга вяра, на друг народ.

Операцията рядко напускаше мислите му задълго. Той я виждаше в съзнанието си като цикъл от натюрморти, пейзажи, портрети: загиналия шпионин, крадеца на предмети на изкуството, наемния убиец, детето на Хама, пишещо името му върху повърхността на езерото. Младата жена за осем милиарда долара… Габриел нито веднъж не съжали за решението си да се откаже от парите в замяна на свободата ѝ. Парите можеха да се спечелят и загубят, можеха да бъдат намерени и замразени. Но Джихан Наваз — единственият оцелял член на едно избито семейство, бе незаменима. Тя бе оригинал. Тя беше шедьовър.

Беше планирано църквата „Сан Себастиано“ да бъде отворена отново за посещение на първи октомври, което означаваше, че Габриел нямаше друг избор, освен да работи без прекъсване от сутрин до здрач. През повечето дни Франческо Тиеполо се отбиваше по обяд с торбичка кифлички и термос с прясно кафе. Ако беше във великодушно настроение, Алон му позволяваше да порисува малко, но повечето дни италианецът просто надзърташе над рамото му и го молеше да работи по-бързо. Освен това той неизменно разпитваше деликатно Габриел за плановете му за бъдещето.

— На път сме да получим поръчка за нещо хубаво — каза Франческо един следобед, докато в града вилнееше гръмотевична буря. — За нещо значимо.

— Колко значимо? — попита Алон.

— Нямам право да ти кажа.

— Църква ли е или училище?

— Църква — отговори Тиеполо. — И в олтарната картина се съдържа твоето име.

Габриел се усмихна и продължи да рисува мълчаливо.

— Не се ли изкушаваш поне?

— Време е да се прибера вкъщи, Франческо.

— Това е твоят дом — отговори Тиеполо. — Трябва да отгледаш децата си тук, във Венеция. А когато умреш, ще те погребем под някой кипарис в гробището на църквата „Сан Микеле“.

— Не съм толкова стар, Франческо.

— Не си и толкова млад.

— Нямаш ли си някое по-добро занимание? — попита Алон, като прехвърли четката от дясната в лявата си ръка.

— Не — отвърна с усмивка Тиеполо. — Кое занимание би било по-хубаво от това да те гледам как рисуваш?

Дните бяха все още топли и въздухът бе натежал от влага, но вечерният бриз от лагуната правеше града поносим. Габриел вземаше Киара от офиса ѝ и я водеше на вечеря. До средата на септември тя бе влязла в шестия месец и вече бе невъзможно да се опази в тайна бременността ѝ от останалата част на малката, но бъбрива еврейска общност във Венеция. Според Алон тя никога не бе изглеждала толкова красива. Кожата ѝ блестеше, очите ѝ искряха като златен прах и дори когато се чувстваше неразположена, Киара сякаш не бе способна на друго, освен да се усмихва широко. Тя беше планиращ човек по природа, човек, който винаги изготвя списъци, и всяка вечер по време на вечеря не спираше да говори за всички неща, които трябваше да направят. Те бяха решили да останат във Венеция до последната седмица на октомври или най-късно до първата седмица на ноември. След това щяха да се върнат в Йерусалим, за да подготвят апартамента на улица „Наркис“ за раждането на децата.

— Те ще имат нужда от имена, нали знаеш — каза Габриел една вечер, докато се разхождаха по здрач по крайбрежната алея „Дзатере“.

— Майка ти е имала хубаво име.

— Така е — отвърна той, — но Ирене не е много подходящо име за момче.

— Тогава може би трябва да кръстим момичето Ирене.

— Добра идея.

— А момчето?

Габриел остана мълчалив. Беше твърде рано да започнат да избират име за момчето.

— Тази сутрин говорих с Ари — каза Киара след малко. — Както можеш да предположиш, той очаква с нетърпение да се върнем у дома.

— Каза ли му, че трябва първо да завърша картината на Веронезе?

— Казах му.

— И?

— Ари не разбира защо една олтарна картина трябва да ви държи разделени в момент като този.

— Защото тази олтарна картина може да е последната, която ще реставрирам.

— Може би — каза Киара.