Даниъл Силва - Крадецът

Те продължиха да вървят, потънали в мълчание. После Алон попита:

— Как ти звучеше?

— Ари ли?

Той кимна утвърдително.

— Всъщност не много добре. — Тя го погледна сериозно и попита: — Знаеш ли нещо, което аз не знам?

— Синядората ми каза, че не му остава много време.

— Каза ли ти нещо друго, което трябва да знам?

— Да — отвърна Габриел. — Каза ми, че краят му наближава.

Настъпи краят на септември, а Алон безнадеждно изоставаше от графика. Тиеполо любезно му предложи малка отсрочка, но Габриел упорито отказа — не искаше последната реставрация в любимия му град на водата и картините да бъде запомнена единствено защото не е успял да я завърши в рамките на определения срок. И така той се барикадира в църквата, без да отвлича с нищо вниманието си, и работеше с енергия и бързина, които не бе смятал за възможни. Алон ретушира Дева Мария и Младенеца за един ден и следобеда на последния ден възстанови лицето на едно къдрокосо ангелче, което се взираше от един небесен облак към земните страдания долу. Ангелчето приличаше твърде много на Дани и както работеше, Габриел тихо заплака. Когато приключи, той избърса четките и лицето си и застана неподвижно пред извисяващото се платно с ръка на брадичката, леко наклонил глава на една страна.

— Готова ли е? — попита Франческо Тиеполо, който го наблюдаваше от основата на скелето.

— Да — отвърна Алон. — Мисля, че е готова.

В северозападния ъгъл на Кампо ди Гето Нуово има малък семпъл паметник на евреите от Венеция, които през декември 1943 г. били арестувани, депортирани в концентрационни лагери и убити в Аушвиц. Генерал Чезаре Ферари стоеше пред него, когато Габриел се появи на площада в шест и половина вечерта. Осакатената му дясна ръка бе пъхната в джоба на панталоните му. Суровият му поглед изглеждаше по-неодобрителен от обикновено.

— Никога не съм знаел, че се е случило тук, във Венеция — каза той, след като Алон се присъедини към него. — Полицейската хайка в Рим е била различна. Римската е била прекалено голяма, за да бъде забравена някога. Но тук… — Ферари огледа спокойния площад. — Това изглежда невъзможно.

Габриел не каза нищо. Генералът пристъпи бавно напред и прокара осакатената си ръка върху една от седемте барелефни плочи.

— Откъде са ги взели? — попита той.

— От ей там — отговори Алон.

Той посочи към триетажната сграда вдясно от тях. Надписът върху табелата над вратата гласеше Casa israelitica di riposo . Това беше старчески дом за възрастни членове на общността.

— Когато хайката най-накрая се провела — каза след малко Габриел, — повечето от оцелелите венециански евреи се били укрили. Единствените, които били останали в града, били старците и болните. Те били измъкнати от леглата им от германците и техните италиански помощници.

— Сега колко живеят там? — попита генералът.

— Около десетина души.

— Не са много.

— Няма много останали.

Ферари погледна отново паметника.

— Не знам защо живеете в такова място.

— Аз не живея тук — каза Алон, после попита генерала защо е дошъл отново във Венеция.

— Трябваше да свърша малко работа в тукашното седалище на Арт отряда. Исках също така да присъствам на отварянето за посещение на църквата „Сан Себастиано“. — Генералът замълча, после добави: — Чух, че картината на главния олтар изглежда поразително. Очевидно сте успели да я завършите.

— С няколко часа по-рано.

— Мазел тов 70 70 Поздравления! Честито! (ивр.). — Б.пр. .

— Grazie 71 71 Благодаря (ит.). — Б.пр. .

— А сега? — попита Ферари. — Какви са плановете ви?

— Ще прекарам следващия месец, като се опитвам да бъда възможно най-добрият съпруг. После ще се върна у дома.

— Децата скоро ще се появят, нали?

— Да, скоро — отвърна Габриел.

— Като баща на пет деца, мога да ви уверя, че след това животът ви никога няма да бъде същият.

В далечния ъгъл на площада вратата на управата на еврейската общност се отвори и Киара се появи в сенките. Тя погледна към Габриел и след това се скри отново във входа на музея на гетото. Генералът, изглежда, не я забеляза; той гледаше намръщено към зелената метална караулка, в която един униформен карабинер седеше зад бронираното стъкло.

— Срамота е, че трябва да има охранителен пост насред такова красиво място.

— Боя се, че това си върви с територията.

— Защо е тази вечна омраза? — попита Ферари и бавно поклати глава. — Защо никога не свършва?