Даниъл Силва - Крадецът

— Мога ли да ви наричам с истинското ви име? — прошепна тя в ухото му.

— Не — отговори той. — Не и тук.

— Колко време може да останете?

— Толкова, колкото искате.

— Елате — каза Джихан, като го хвана за ръката. — Приготвила съм нещо за ядене.

Във вилата беше топло и уютно, но нямаше и следа от доказателство, че лицето, което я обитава, има семейство или някакво минало. Габриел изпита съжаление. Трябваше да я остави на мира. Уалид ал Сидики щеше все още да управлява парите на най-лошия човек на света и Джихан щеше да си живее спокойно в Линц. И все пак тя бе знаела името на специалния клиент на Ал Сидики, помисли си той. И бе останала в банката по някаква причина.

— Виждала съм това изражение на лицето ви и преди — каза Джихан, като го гледаше внимателно. — Беше в Анси, когато излязох от задната врата на колата. Видях ви да седите в кафенето от другата страна на площада. Изглеждахте… — Тя не довърши мисълта си.

— Как? — попита Алон.

— Виновен — отговори Джихан без миг колебание.

— Аз бях виновен.

— Защо?

— Не трябваше да ви пускам да влезете в онзи хотел.

— Ръката ми зарасна добре — каза тя, като вдигна ръка, сякаш да подкрепи думите си. — И другите ми контузии заздравяха. Пък и те не бяха нищо в сравнение с това, което повечето сирийци преживяха, откакто започна войната. Съжалявам само, че не можах да направя повече.

— Вашата война свърши, Джихан.

— Именно вие ме подтикнахте да се присъединя към сирийския бунт.

— И нашият бунт се провали.

— Вие платихте твърде много, за да ме измъкнете.

— Не бях склонен да водя продължителни преговори — каза Габриел. — Това беше оферта за незабавното ви връщане.

— Иска ми се само да бях видяла лицето на господин Ал Сидики, когато е открил, че сте взели парите.

— Трябва да призная, че страданието му ми достави доста голямо удоволствие — каза Алон, — но в онзи момент единственото лице, което исках да видя, беше вашето.

След тези думи тя се обърна и го въведе в градината. Там на малка маса бяха сервирани кафе и швейцарски шоколади. Джихан седна с лице към вилата, а Габриел — към извисяващия се сив планински масив. След като се настаниха, той я попита за престоя ѝ в Израел.

— Прекарах първите две седмици, заключена в един апартамент в Тел Авив — отвърна тя. — Беше ужасно.

— Правим всичко възможно гостите ни да се чувстват добре дошли.

Джихан се усмихна.

— Ингрид дойде да ме види няколко пъти — каза тя, — но не и вие. Те отказаха да ми кажат къде сте.

— Боя се, че имах да свърша друга работа.

— Друга операция?

— В известен смисъл.

Джихан наля кафе в чашите им.

— Накрая — продължи тя — те ни позволиха да отидем с Ингрид на екскурзия. Отседнахме в един хотел на Голанските възвишения. През нощта чувахме артилерийската стрелба и въздушните удари от другата страна на границата. Единственото, което си мислех всеки път, когато небето се озаряваше от светлина, бе колко хора са били убити.

Алон не направи никакъв коментар.

— Тази сутрин четох във вестниците, че американците отново обмислят военни удари срещу режима.

— И аз го четох.

— Смятате ли, че ще го направят този път?

— Да атакуват силите на режима ли?

Джихан кимна утвърдително. На Габриел не му даде сърце да ѝ каже истината, така че ѝ каза една последна лъжа.

— Да — каза той. — Мисля, че ще го направят.

— А режимът ще падне ли, ако американците извършат нападения срещу него?

— Може би.

— Ако това стане — каза тя след малко, — аз ще се върна в Сирия и ще помогна за възстановяването на страната.

— Сега това е твоят дом.

— Не — отвърна Джихан. — Това е мястото, където се крия от главорезите. Моят дом винаги ще бъде Хама.

Внезапен порив на вятъра духна върху лицето ѝ един кичур от наскоро изсветлената ѝ коса. Тя го отметна настрана и погледна през поляната към планинския масив. Подножието му тънеше в дълбока сянка, но покритите му със сняг върхове бяха обагрени в розово от залязващото слънце.

— Обичам тази планина — каза внезапно Джихан. — Тя ме кара да се чувствам в безопасност. Кара ме да се чувствам така, сякаш нищо лошо не може да ми се случи.

— Щастлива ли сте тук?

— Имам ново име, ново лице, нова страна. Това е четвъртата ми страна. Ето какво означава да бъдеш сириец.

— И евреин — вметна Габриел.

— Но сега евреите си имат дом. — Тя вдигна ръка към поляната. — А аз имам това.

— Можете ли да бъдете щастлива тук?

— Да — отговори Джихан след дълга пауза. — Мисля, че мога. Но истински се наслаждавах на времето, което прекарахме заедно край Атерзее, особено на разходките с яхтата.