Даниъл Силва - Крадецът

— Ако бяхме в Сирия — каза той, — щяхме да разполагаме с много приспособления, за да ви накараме да говорите. Но тук имаме само това — добави Омари, като размаха гумената палка. — Може да отнеме известно време и със сигурност, когато свърша, няма да сте много за гледане, но ще проговорите, Джихан. Всички проговарят.

За момент тя не бе в състояние да каже нещо. После най-сетне възвърна способността си да говори.

— Какво искате да знаете?

— Искам да знам за кого работите.

— Работя за Уалид ал Сидики в Банка Вебер АД в Линц, Австрия.

Палката се стовари върху едната ѝ скула и сякаш я ослепи.

— Кой ви следеше тази сутрин до хотела в Женева?

— Не знаех, че съм била следена.

Този път палката се стовари отстрани на врата ѝ. Тя въобще нямаше да се изненада да види главата ѝ да се търкаля по мраморния под на управника.

— Лъжете, Джихан.

— Не лъжа! Моля ви — рече умолително, — не ме удряйте пак.

Омари все още стискаше косата ѝ. Лицето му бе зачервено от гняв и напрежение.

— Ще ви задам един прост въпрос, Джихан. Повярвайте ми, като ви казвам, че знам отговора на този въпрос. Ако ми кажете истината, нищо няма да ви се случи. Но ако ме излъжете, когато приключа, няма да е останало много от вас. — Той разтърси силно главата ѝ. — Разбрахте ли ме, Джихан?

— Да.

— Кажете ми къде сте родена.

— В Сирия.

— Къде в Сирия, Джихан?

— В Хама — отговори тя. — Родена съм в Хама.

— Как се казваше баща ви?

— Ибрахим Наваз.

— Той беше ли член на Мюсюлманското братство?

— Да.

— По време на въстанието в Хама през февруари 1982 година ли беше убит?

— Не — отвърна тя. — Беше убит от режима през 1982 година заедно с братята ми и майка ми.

Очевидно господин Омари не се интересуваше от заяждане с миналото.

— Но не и вие — отбеляза той.

— Не — каза тя. — Аз оцелях.

— Защо не казахте всичко това на господин Ал Сидики, когато ви е наел на работа в Банка Вебер ?

— Какво имате предвид?

— Не си играйте с мен, Джихан.

— Не го правя — отговори тя.

— Казахте ли на господин Ал Сидики, че сте родена в Хама?

— Да.

— Казахте ли му, че семейството ви е било убито по време на въстанието?

— Да.

— Казахте ли му, че баща ви е бил от Мюсюлманските братя?

— Разбира се — отвърна Джихан. — Казах всичко на господин Ал Сидики.

Бяха нужни четири опита, преди Уалид ал Сидики най-накрая да вдигне телефона си. В продължение на няколко секунди той не каза нищо, а червената светлинка пулсираше като нервно сърце на компютърния екран на Габриел. След това Уалид попита на арабски:

— Кой е?

— Обаждам се във връзка с проблем с една от вашите сметки — каза спокойно Алон. — Всъщност с множество ваши сметки.

— За какво говорите?

— Ако бях на ваше място, Уалид, щях да се обадя на Денис Кейхил в банка „Трейд Уиндс“ на Каймановите острови и да го попитам за някаква скорошна активност по отношение на сметките на „Ел Икс Ар Инвестмънтс“. И като говорим за това, щях да се обадя на Жерар Беренже — мъжа, с когото преди малко се срещнахте в „Сосиете Женерал“. И след това искам да ми се обадите. Имате пет минути. Побързайте, Уалид. Не ме карайте да чакам.

Габриел прекъсна връзката и остави телефона.

— Това би трябвало да привлече вниманието му — каза Ели Лавон.

Алон погледна екрана на компютъра и се усмихна. Вече го бе направило.

Ал Сидики се обади в „Трейд Уиндс“ и в „Сосиете Женерал“. После се обади в Обединена швейцарска банка, „Креди Сюис“, Центрум Банк в Лихтенщайн и във Фърст Гълф Банк в Дубай. От всяка от тези институции той получи една и съща информация. И накрая с десет минути закъснение Ал Сидики позвъни на Габриел.

— Никога няма да се измъкнете безнаказано — каза той.

— Вече съм се измъкнал.

— Какво сте направили?

— Аз нищо не съм направил, Уалид. Вие сте този, който отмъкна парите на управника.

— Какво искате да кажете?

— Мисля, че трябва да направите още едно телефонно обаждане, Уалид.

— Къде?

Алон му каза. После прекъсна връзката и усили звука на компютъра. Десет секунди по-късно един телефон зазвъня в Трансарабската банка в Цюрих.

Те ѝ донесоха купа с ледена вода за ръката ѝ. Купата бе голяма и сребърна; ръката ѝ беше окървавена и подута. Шокът от студа притъпи до голяма степен болката, но не и яростта, която я изгаряше. Хора като Омари ѝ бяха отнели всичко: нейното семейство, живота ѝ, родния ѝ град. Сега най-сетне имаше възможност да се изправи срещу него. И може би, помисли си тя, да го победи.