Даниъл Силва - Крадецът

— Погледнете документите — повтори той.

— Не мога.

— Господин Ал Фарук току-що ми каза, че иска да отворите плика, преди да се качите на самолета.

— Не мога да го направя, освен ако той не ми го каже лично.

— Вижте ги, Джихан. Важно е.

Младата жена извади кафявия плик от чантата си и му го подаде. Той вдигна отбранително ръце, сякаш тя му даваше отровна змия.

— На мен не ми е позволено да ги виждам — каза господин Омари. — Само на вас.

Джихан откопча металната закопчалка, вдигна капака и извади купчинка документи, дебела около сантиметър и защипана с кламер. Най-горната страница беше празна.

— Ето — каза тя. — Видях ги. Сега може ли да отидем на летището?

— Вижте на следващата страница — каза той и отново се усмихна.

Джихан го направи. Тя също беше празна. Такива бяха и третата, и четвъртата. След това вдигна поглед към господин Омари и го видя да държи в ръката си пистолет, насочен към гърдите ѝ.

В два часа същия следобед Женевската конференция за Сирия се откри в седалището на Организацията на обединените нации на брега на езерото. Намусеният държавен секретар на САЩ призова за методичен преход от диктаторския режим към демокрация, нещо, което сирийският външен министър заяви, че никога няма да се случи. Съвсем не изненадващо, позицията му спечели подкрепата на руския му колега, който предупреди, че Кремъл ще наложи вето на всеки опит, бил той военен или дипломатически, да бъде свален от власт неговият единствен съюзник в арабския свят. В края на сесията генералният секретар на ООН смирено обяви преговорите за „обещаващо начало“. Световните медии не се съгласиха с това. Те охарактеризираха целия епизод като огромна загуба на време и пари, най-вече за тях, и отидоха да търсят някакво истинско събитие, което да отразят.

Навсякъде другаде в очарователния малък град животът си течеше, както обикновено. Банкерите практикуваха усърдно своя занаят по протежение на „Рю дьо Рон“, кафенетата в Стария град се пълнеха и изпразваха, бели реактивни самолети се издигаха в ясното небе над международното летище на Женева. Сред самолетите, които потеглиха този следобед, беше и този на Австрийските авиолинии, извършващ полет 577. Единствената нередност при него беше липсата на един пътник — жена на тридесет и девет години, родена в Сирия и израснала на една улица в Хамбург, която щеше да бъде завинаги свързана с ислямския тероризъм. Предвид необичайното минало на жената и форума, който се провеждаше този ден в Женева, авиокомпанията изпрати доклад на швейцарските авиационни власти, които, от своя страна, изпратиха информацията на Федералната разузнавателна служба. В крайна сметка тя се озова на бюрото на Кристоф Бител, който по една случайност бе натоварен да отговаря за сигурността по време на сирийските мирни преговори. Той направи рутинно искане за информация от колегите си в Берлин и Виена и те веднага му отговориха, че нямат нищо за докладване. Независимо от това, Бител изпрати копие от нейното досие и снимка на полицията в Женева, на американските и руските дипломатически служби за сигурност, и дори на сирийските. След това той се зае с по-належащи въпроси.

Фактът, че жената не се качи на самолета за Виена, обезпокои значително повече двамата мъже в тайната квартира на булевард „Сен Жорж“. В рамките на няколко минути настроението им се промени рязко от спокойна увереност в тихо отчаяние. Те я бяха вербували, бяха я лъгали и след това ѝ бяха разкрили кои са. Бяха ѝ обещали да я защитят, да ѝ дадат възможност за нов живот на място, където чудовищата, убили семейството ѝ, никога няма да я намерят. А сега за един миг я бяха изгубили. Но защо преди всичко чудовищата я бяха довели в Женева? И защо ѝ бяха позволили да влезе в хотелската стая, в която бе отседнал Кемел ал Фарук — заместник-министър на външните работи на Сирия и доверен съветник на владетеля?

— Очевидно е било капан — каза Ели Лавон.

— Очевидно ли? — попита Габриел.

Лавон погледна екрана на компютъра.

— Виждаш ли някаква червена светлинка? — попита той. — Защото аз не виждам.

— Това не означава, че е било капан.

— А какво означава?

— Защо я отвлякоха по време на мирната конференция? Защо не я отвлякоха в Линц?

— Защото са знаели, че я наблюдаваме и не са смятали, че могат да го направят чисто.

— Значи са измислили извинение да я доведат в Женева? Нещо, на което ние не можем да устоим? Това ли ми казваш, Ели?