Даниъл Силва - Крадецът

— Ще пиете ли едно кафе? — попита Ал Фарук, като че ли внезапно осъзнал лошите си маниери.

— Не, благодаря — отговори тя.

— Може би ще хапнете нещо?

— Беше ми казано да взема документите и да си тръгна, господин Ал Фарук.

— Ах, да, документите. — Той сложи ръка върху един кафяв плик, който лежеше до него на дивана. — Хареса ли ви да растете в Хамбург, Джихан?

— Да, предполагам, че ми е харесало.

— Там е имало и много други сирийци, нали?

Тя кимна утвърдително.

— Врагове на сирийското правителство?

— Не знам.

По усмивката му си пролича, че не ѝ вярва напълно.

— Живели сте на Мариенщрасе, нали така?

— Откъде знаете това?

— Сега времената са трудни — каза Ал Фарук след малко, сякаш Сирия преживяваше период на лоши климатични условия. — Моите охранители ми казаха, че сте родена в Дамаск.

— Вярно е.

— През 1976 година.

Джихан бавно кимна.

— Също трудни времена — каза той. — Тогава спасихме Сирия от екстремистите, ще я спасим и сега. — Ал Фарук я изгледа за миг. — Искате правителството да победи в тази война, нали, Джихан?

Младата жена вдигна леко брадичка и го погледна право в очите.

— Искам мир за страната ни.

— Ние всички искаме мир — каза той, — но е невъзможно да се сключи мир с чудовища.

— Напълно съм съгласна с това, господин Ал Фарук.

Той се усмихна и сложи плика на масичката пред нея.

— Колко време има до вашия полет? — попита Ал Фарук.

Джихан погледна часовника си и отвърна:

— Час и половина.

— Наистина ли няма да пиете кафе?

— Не, благодаря ви, господин Ал Фарук — отвърна тя превзето.

— А какво ще кажете за някаква храна?

Тя се насили да се усмихне.

— Ще хапна нещо в самолета.

В продължение на няколко минути в тази прекрасна понеделнична сутрин в Женева изглеждаше, че великолепният стар хотел „Метропол“ е център на цивилизования свят. Черни автомобили пристигаха и заминаваха пред неговия вход, прошарени дипломати и банкери влизаха и излизаха през вратите му. Един известен журналист от Би Би Си използва хотела като фон за своя репортаж на живо. Група протестиращи крещяха срещу управата му, задето допуска убийци да спят спокойно под неговия покрив.

В самия хотел всичко беше тиха лудница. След краткото си посещение до третия етаж Яков се бе възползвал от последната свободна маса в Огледалния бар и се взираше в асансьорите, сърбайки чаша хладно еспресо. В единадесет часа и четиридесет минути вратите на единия от тях се отвориха и внезапно се появи Джихан. Когато бе влязла в хотела няколко минути по-рано, тя носеше чантата си на дясното рамо. Сега чантата бе преметната на лявото ѝ рамо. Това беше предварително уговорен знак. Лявото рамо означаваше, че е взела документите. То означаваше също, че е в безопасност. Яков бързо се обади по радиостанцията на Габриел за указания. Алон му каза да я остави да върви.

Екипът бе обградил хотела от четири страни, но никой не си беше направил труда да осигури визуално покритие. Това нямаше значение, защото когато Джихан излезе от предния вход, тя бе заснета от камерата на Би Би Си. Снимката, която се излъчи в целия свят и се съхранява и до днес в дигиталните архиви на телевизионния оператор, бе последната, която ѝ бе направена. Лицето ѝ изглеждаше спокойно и непоколебимо, походката ѝ беше бърза и решителна. Тя спря, сякаш объркана кой от мерцедесите седан, паркирани пред хотела, е нейният. Тогава един около тридесет и пет годишен мъж ѝ помаха и тя се скри от поглед, настанявайки се на задната седалка на колата. Преди да седне зад волана, тридесет и пет годишният мъж погледна към горните етажи на хотела. Колата се отдели от тротоара и детето на Хама изчезна.

Сред многото аспекти на заминаването на Джихан, които не бяха уловени от камерата на Би Би Си, бе сребристият автомобил „Тойота“ седан, който я последва. Обаче Кемел ал Фарук забеляза колата, защото в този момент стоеше на прозореца на стаята си на третия етаж на хотела. Бивш офицер от разузнаването, той не можа да не се възхити на начина, по който водачът на тойотата се включи в трафика без никаква припряност или настойчивост. Той беше професионалист, Кемел ал Фарук бе сигурен в това.

Той извади мобилен телефон от джоба си, набра някакъв номер и промърмори няколко кодирани думи, които информираха човека в другия край на линията, че го следят. След това Ал Фарук прекъсна връзката и се загледа във фонтана „Жет д’О“, който изстрелваше водни струи високо над езерото. Мислите му обаче бяха насочени към събитията, които щяха да последват. Първо господин Омари щеше да я накара да говори, след това щеше да я убие. Обещаваше да бъде забавен следобед. Кемел ал Фарук съжаляваше единствено, че не може да отдели време в натоварения си график, за да го направи сам.