Даниъл Силва - Крадецът

Габриел прослуша пет пъти записа на разговора и пак не успя да разбере какво точно бе казано. Тогава той поиска от булевард „Цар Саул“ да му го преведат и го информираха, че притежателят на баритоновия глас е инструктирал Ал Сидики да му се обади от друг телефонен апарат. Гласовият анализ не показа съвпадения за определяне самоличността на обадилия се мъж. Подслушвачите от Отдел 8200 се опитваха да установят местоположението на телефонния номер в Дамаск.

— Хората непрекъснато изключват мобилните си телефони — каза Ели Лавон. — Особено хора като Уалид ал Сидики.

— Вярно е — отвърна Алон, — но те обикновено го правят, когато се опасяват, че някой ги подслушва.

— Някой наистина подслушва.

Габриел не каза нищо. Той се взираше в екрана на компютъра, сякаш се опитваше да накара светлинката на Ал Сидики да светне отново.

— Обаждането вероятно има нещо общо с човека, който се намира в хотел „Метропол“ — каза Лавон след малко.

— Именно това ме притеснява.

— Не е твърде късно да се изтеглят парите, Габриел. Можеш да направиш така, че осем милиарда долара да изчезнат. Можеш да направиш и момичето да изчезне.

— А какво ще стане, ако там някъде има още осем милиарда, Ели? Ами ако има осемдесет милиарда?

Известно време Лавон не каза нищо. След това най-сетне попита:

— Какво ще правиш?

— Ще обмисля всички причини, поради които Уалид ал Сидики преди малко изключи телефона си, и тогава ще взема решение.

— Опасявам се, че няма време за това.

Алон отново погледна към компютъра. Дъщерята на Хама току-що бе пристигнала в Женева.

Залата за пристигащи на женевското летище бе по-претъпкана от обикновено: дипломати, журналисти, допълнителни полицаи и охранители, група сирийски изгнаници пееха протестната песен, написана от човек, чието гърло бе прерязано от тайната полиция. В резултат на това на Джихан ѝ бе нужно известно време, докато забележи своя шофьор. Той беше около тридесет и пет годишен, тъмнокос и мургав, с твърде интелигентен вид, за да работи като шофьор. Погледът му се насочи към нея, докато тя се приближаваше — явно му бе показана нейна снимка, — и на лицето му грейна усмивка, разкривайки ред равни бели зъби. Той я заговори на арабски език със сирийски акцент.

— Надявам се, че полетът ви е минал добре, госпожице Наваз.

— Полетът беше прекрасен — отговори тя хладнокръвно.

— Колата е отвън. Моля, последвайте ме.

Той протегна ръката си с добре поддържани нокти към съответния изход. По пътя си те минаха край протестиращите, които продължаваха да пеят протестната си песен, и край ниския, широкоплещест мъж, който изглеждаше така, сякаш можеше да огъне стоманен лост. Джихан погледна през него, сякаш бе невидим, и излезе навън. Черен мерцедес седан S-класа със затъмнени прозорци и дипломатически номера работеше на празен ход край тротоара. Когато шофьорът отвори задната пътническа врата, Джихан се поколеба, преди да се качи вътре. Тя изчака, докато вратата се затвори отново, преди да обърне глава и да погледне мъжа, който седеше до нея. Той беше няколко години по-възрастен от шофьора, с оредяваща черна коса, гъсти мустаци и ръце на зидар.

— Кой сте вие? — попита младата жена.

— Охранител — отговори мъжът.

— Защо ми е необходима охрана?

— Защото ви предстои да се срещнете със служител на сирийското министерство на външните работи. И защото в момента в Женева има много противници на сирийското правителство, в това число и онази паплач вътре — добави той, като кимна косо към сградата на терминала. — Важно е да стигнете безопасно до вашата дестинация.

Шофьорът се настани зад волана и затвори вратата си.

— Ялла 69 69 Често срещан израз в арабския език, означаващ „хайде“, „да вървим“. — Б.пр. ! — каза мъжът на задната седалка и колата потегли с мръсна газ.

Чак когато напуснаха летището, мъжът си направи труда да се представи. Той се нарече господин Омари. Работел, или поне така каза, като старши офицер по сигурността за сирийски дипломатически лица в Западна Европа — трудна работа, добави мъжът, кимайки уморено, предвид политическото напрежение в дадения момент. От акцента му стана ясно, че е алауит. Също така бе очевидно, че шофьорът, който, изглежда, изобщо си нямаше име, не пое по прекия път към центъра на Женева. Той обикаля няколко минути в един район с нискоетажни промишлени сгради, като постоянно поглеждаше в огледалото за обратно виждане, преди най-накрая да поеме по „Рут дьо Мерен“. Пътят ги преведе през потънал в зеленина жилищен квартал и накрая — до брега на езерото. Докато пресичаха с пълна скорост моста Монблан, Джихан си даде сметка, че стиска толкова силно дамската си чанта, та чак кокалчетата на пръстите ѝ бяха побелели. Тя си наложи да отпусне ръката си и да се усмихне леко, докато гледаше през прозореца красивия, огрян от слънцето град. Гледката на швейцарските полицаи, наредени от двете страни на моста, ѝ донесе известно успокоение, а когато стигнаха до отсрещния бряг на езерото, видя израелеца с белези от шарка по бузите да наднича през витрината на един бутик на „Армани“, разположен на крайбрежната улица „Генерал Гизан“. Колата мина покрай него и спря пред сиво-зелената фасада на хотел „Метропол“. Господин Омари изчака малко, преди да заговори: