Даниъл Силва - Крадецът

— Предполагате?

— В този бизнес няма гаранции, Джихан.

— И какъв бизнес е това?

Алон отново запази мълчание.

— Но защо господин Ал Сидики иска аз да взема документите? — попита Джихан. — Защо не го направи сам?

— Защото щом сирийската делегация пристигне в Женева, членовете ѝ ще бъдат под постоянно наблюдение от страна на швейцарското разузнаване, да не говорим за това на американците и техните европейски съюзници. Няма начин Ал Сидики да се доближи до тази делегация.

— Аз също не искам да се приближавам до тях. Те са същите хора, които разрушиха моя град, същите хора, които убиха семейството ми. Аз ви говоря на немски заради мъже като тях.

— Тогава защо не се присъедините към сирийския бунт, Джихан? Защо не отмъстите за убийството на вашето семейство, като ни донесете тези документи?

От хола се чу смехът на Уалид ал Сидики.

— Осем милиарда долара не са ли достатъчни? — попита тя след малко.

— Това са много пари, Джихан, но аз искам повече.

— Защо?

— Защото те ще ни позволят да имаме по-голямо влияние върху неговите действия.

— На управника ли?

Той кимна утвърдително.

— Простете — каза младата жена с усмивка, — но това не прозвуча като нещо, което би казал един немски данъчен агент.

Габриел се усмихна леко, но не каза нищо.

— Как ще процедираме? — попита тя.

— Ще направим всичко, което поиска господин Ал Сидики — отговори Алон. — В понеделник рано сутринта вие ще отлетите за Женева. На летището ще вземете кола под наем с шофьор, за да отидете до хотел „Метропол“ и да вземете документите. След това ще се върнете на летището и ще се приберете в Линц. — Той замълча, после добави: — В някакъв момент по пътя ще снимате документите с мобилния си телефон и ще ги изпратите на мен.

— След това какво ще стане?

— Ако, както подозирам, тези документи представляват списък на допълнителни сметки, ние ще ги хакнем, докато сте още във въздуха. Когато самолетът ви кацне във Виена, всичко ще е приключило. И тогава ще направим така, че да изчезнете.

— Къде? — попита Джихан. — Къде ще ме заведете?

— На някое безопасно място. Някъде, където никой не може да ви нарани.

— Боя се, че това не е достатъчно — каза тя. — Искам да знам къде възнамерявате да ме заведете, когато всичко приключи. И докато говорим по въпроса, можете да ми кажете кой сте в действителност. И този път искам истината. Аз съм дете на Хама. Не ми харесва, когато хората ме лъжат.

Те се качиха на яхтата със студената любезност на скарана двойка и се отправиха в южна посока навътре в езерото. Джихан седеше неподвижно на кърмата, преметнала крак върху крак, със скръстени ръце, а очите ѝ сякаш пробиваха дупки в тила му. Тя бе изслушала изповедта му мълчаливо, с яростното изражение на съпруга, слушаща признанието за изневяра на съпруга си. Засега той нямаше какво повече да добави. Беше неин ред да говори.

— Вие сте негодник — каза тя най-сетне.

— Чувствате ли се по-добре сега?

Габриел зададе въпроса си, без да се обръща с лице към нея. Очевидно младата жена не го счете достоен за отговор.

— И какво щеше да стане, ако ви бях казал истината в началото? — попита той. — Какво щяхте да направите?

— Щях да ви кажа да вървите по дяволите.

— Защо?

— Защото вие сте точно като тях.

Алон изчака да мине малко време, преди да заговори:

— Имате право да сте ядосана, Джихан. Но не смейте да ме сравнявате с Малкия касапин от Дамаск.

— Вие сте по-лош!

— Спестете ми шаблонните лозунги. Защото ако конфликтът в Сирия доказа нещо, то е, че ние наистина сме различни от нашите противници. Сто и петдесет хиляди загинали, милиони, превърнати в бежанци, и всичко това от ръцете на собствените им арабски събратя.

— Вие направихте същото! — отвърна тя.

— Глупости. — Габриел все още беше с гръб към нея. — Може да ви е трудно да повярвате — каза той, — но аз искам палестинците да имат своя държава. Всъщност възнамерявам да направя всичко по силите си, за да го превърна в реалност. Но за момента това не е възможно. За да се сключи мир, са нужни две страни.

— Вие сте тези, които окупираха земята им!

Алон не си направи труда да отговори, защото отдавна бе научил, че подобни дебати почти винаги заприличваха на котка, която гони опашката си. Вместо това, той изключи двигателя и се извърна на седалката си с лице към нея.

— Махнете дегизировката си — каза Джихан. — Позволете ми да видя собственото ви лице.