Даниъл Силва - Крадецът

А в другия край на масата, мълчалив и бдителен, седеше зеленоокият мъж, чието име бе написала върху водата. Той не беше чудовище, както го бе представила арабската преса; никой от тях не беше такова. Те бяха очарователни, остроумни, интелигентни. Те обичаха своята страна и своя народ. Всички дълбоко съжаляваха за случилото се с Джихан и семейството ѝ в Хама. Да, те признаха, че Израел е допускал грешки след основаването си, и то ужасни грешки. Но държавата им не искаше нищо повече от това да живее в мир и да бъде приета от своите съседи. Арабската пролет съвсем за кратко бе спазила обещанието за промяна в Близкия изток, но за съжаление, се бе превърнала в смъртоносна борба между сунитите и шиитите, между световните джихадисти и стария ред на арабските диктатори. Наистина, съгласиха се те, имаше и среден път: модерен Близък изток, в който религиозните и племенни връзки са по-маловажни от доброто управление и прогреса. За няколко часа този следобед на брега на Атерзее всичко изглеждаше възможно.

Тя ги остави за последен път в началото на вечерта и придружена от приятелката си Ингрид, се върна в апартамента си. Тази нощ я охраняваше само Келър, защото останалите от екипа започнаха бърза смяна на бойното поле, която един шегаджия от Службата по-късно щеше да нарече „великата миграция на запад“. Габриел и Ели Лавон пътуваха заедно с кола — Габриел шофираше, а Лавон бе видимо изнервен и притеснен, — както бяха правили хиляди пъти преди. Но тази нощ беше различно. Тяхната цел не беше терорист с израелска кръв по ръцете, а милиарди долари, които по право принадлежаха на сирийския народ. Ели, който бе проследил авоарите, едва сдържаше вълнението си. По думите му, като контролираха парите на Касапина, те можеха да го подчинят на волята си. Можеха да го притежават .

Двамата пристигнаха в Женева на разсъмване и отидоха до една стара тайна квартира на булевард „Сен Жорж“. Мордекай бе пристигнал там преди тях и в хола бе изградил команден пункт, оборудван с компютри и сигурна радиовръзка. Алон изпрати кратко съобщение за активиране в Оперативния център на булевард „Цар Саул“. След това, малко преди седем часа, чу звучащия уморено Уалид ал Сидики да се качва на самолета на Австрийските авиолинии, извършващ полет № 411, на виенското летище „Швехат“. Когато самолетът му прелиташе над Линц, един черен седан спря до тротоара пред една жилищна сграда в покрайнините на Стария град. Пет минути след това Джихан Наваз, детето на Хама, излезе на улицата.

През следващите три часа светът на Габриел се сви до светещия петнайсетинчов екран на неговия компютър. Нямаше война в Сирия, нямаше Израел, нямаше Палестина. Съпругата му не беше бременна с близнаци. В действителност той нямаше и съпруга. Имаше само примигващи червени светлинки, показващи позициите на Джихан Наваз и Уалид ал Сидики, и примигващи сини светлинки, показващи позициите на хората от неговия екип. Това беше един подреден, чист свят, свят без опасности. Изглеждаше, че нищо не може да се обърка.

В осем часа и петнадесет минути червената светлинка на Джихан пристигна на виенското летище „Швехат“ и в девет угасна, когато младата жена покорно се подчини на инструкциите на стюардесата да бъдат изключени всички електронни устройства. След това Алон се съсредоточи изцяло върху Уалид ал Сидики, който в този момент влизаше в парижкия офис на известна френска банка, в която тайно бе депозирал няколкостотин милиона долара в сирийски активи. Банката бе разположена в един елегантен участък на улица „Сент Оноре“ в Първи арондисман. Черният мерцедес седан на Ал Сидики остана паркиран на улицата. Екип за наблюдение от парижката централа на Службата бе идентифицирал шофьора като служител на сирийското разузнаване във Франция, занимаващ се най-вече с охрана, но понякога и с груба работа. Габриел поиска снимка и пет минути по-късно бе възнаграден с изображението на дебеловрат мъж, стиснал мрачно луксозен волан.

В девет часа и десет минути парижко време Ал Сидики влезе в кабинета на мосю Жерар Беренже — един от вицепрезидентите на банката. Сириецът не остана дълго там, защото в девет и седемнадесет получи обаждане на мобилния си телефон, което го накара да излезе в коридора, за да потърси усамотение. Обаждането бе от телефонен номер в Дамаск; баритоновият глас в другия край на линията беше мъжки, на човек с власт. В края на разговора, който продължи само двадесет секунди и се проведе на алауитския диалект на сирийския арабски, Ал Сидики изключи телефона си и неговата червена светлинка изчезна от екрана на компютъра.