Даниъл Силва - Крадецът

Габриел свали фалшивите очила.

— А сега перуката.

Той направи, както тя поиска. Младата жена се наведе напред и се взря в лицето му.

— Махнете тези контактни лещи. Искам да видя очите ви.

Алон махна лещите и ги хвърли в езерото.

— Доволна ли сте, Джихан?

— Защо говорите немски толкова добре?

— Моите предци са от Берлин. Майка ми беше единствената, която бе преживяла холокоста. Когато пристигнала в Израел, тя не говорела иврит. Немският е първият език, който съм чул в живота си.

— Какво ще кажете за Ингрид?

— Родителите ѝ имаха шест деца — по едно за всеки един милион убити по време на холокоста. Майка ѝ и две от сестрите ѝ бяха убити от хамаски атентатор самоубиец. Ингрид бе тежко ранена, затова накуцва. Поради тази причина тя никога не носи къси панталони или рокля.

— Какво е истинското ѝ име?

— Това не е важно.

— А вашето?

— Какво значение има? Вие ме мразите заради това, което съм.

— Мразя ви, защото ме излъгахте.

— Нямах друг избор.

Подухна вятър и донесе аромата на рози.

— Наистина ли никога не заподозряхте, че сме от Израел?

— Мина ми през ума — призна тя.

— Защо не попитахте?

Младата жена не отговори.

— Вероятно не сте попитали, защото не сте искали да научите отговора. И може би сега, когато получихте възможността да ме навикате и да ме охулите, можем отново да се заловим за работа. Аз ще превърна в просяк Касапина от Дамаск. Ще се погрижа той никога повече да не използва отровен газ срещу собствения си народ, никога повече да не превръща друг град в развалини. Но не мога да го направя сам. Имам нужда от вашата помощ. — Габриел замълча, после попита: — Ще ми помогнете ли, Джихан?

Също като децата, тя бе потопила ръка във водата.

— Къде ще отида, когато всичко свърши?

— А вие къде мислите, че ще отидете?

— Не бих могла да живея там.

— Не е толкова лошо, колкото са ви накарали да повярвате. В действителност там е доста хубаво. Но не се притеснявайте — добави Габриел, — няма да се наложи да останете дълго. Веднага щом стане безопасно да напуснете, можете да живеете, където си поискате.

— Този път истината ли ми казвате, или това е още една от лъжите ви?

Той не отговори нищо. Джихан загреба вода от езерото и я остави да изтече между пръстите ѝ.

— Ще го направя — каза тя най-сетне, — но в замяна искам нещо от вас.

— Всичко, което поискате, Джихан.

Младата жена го гледа мълчаливо известно време, после каза:

— Искам да знам името ви.

— То не е важно.

— За мен е важно — отговори тя. — Кажете ми името си или си намерете някой друг да вземе онези документи в Женева.

— Това не е начинът, по който се правят нещата в нашия бизнес.

— Кажете ми името си! — настоя Джихан. — Ще го напиша във водата, а след това ще го забравя.

Алон се усмихна и ѝ каза името си.

— Като на архангела ли? — попита тя.

— Да — отвърна той. — Като на архангела.

— А вашата фамилия?

Габриел ѝ каза и нея.

— Звучи ми позната.

— Така и трябва.

Джихан се наведе през борда на яхтата и издълба името му върху черната повърхност на езерото. След това откъм Адските планини духна силен вятър и то изчезна.

Когато всичко свърши, щеше да си спомня малко от следващите двадесет и четири часа, защото те бяха вихър от планиране, разгорещени семейни кавги и напрегнати разговори, проведени по защитени канали. Неговото спешно искане на допълнителни безопасни квартири и чисти превозни средства предизвика кратък бунт на булевард „Цар Саул“, който Узи Навот успя да потуши с кръвнишки поглед и няколко сурови думи. Само финансовият отдел не настръхна при искането на Алон за по-голямо финансиране. Неговата операция вече вървеше към значителна печалба с неочакваните приходи, на които се надяваха през четвъртото тримесечие.

Джихан Наваз не знаеше нищо за бушуващите в Службата междуособици, бяха ѝ известни само изискванията за последната ѝ задача, която трябваше да изпълни от нейно име. В неделя следобед тя се върна в тайната квартира край езерото Атерзее за последен инструктаж преди операцията и за да репетира заснемането на документи по уникалния метод чрез симулиран натиск на Габриел. След това тя се присъедини към екипа за обяд на моравата с изглед към езерото. Фалшивият флаг, под който бяха плавали, откакто я бяха вербували, беше свален и прибран завинаги. Сега те бяха израелци, оперативни работници от една разузнавателна служба, към която повечето араби се отнасяха с парадоксална смесица от омраза и страхопочитание. Там бяха ерудираният Йоси — мнимият бюрократ от Британската данъчна и митническа служба, и рошавият дребен мъж, който пръв беше дошъл при нея като Феликс Адлер. Присъстваха също Михаил, Яков и Одед — тримата ѝ охранители по улиците на Линц. Беше и Ингрид Рот — нейна съседка, довереница и наранена тайна приятелка, преживяла загуба, която Джихан разбираше твърде добре.