Даниъл Силва - Крадецът

— Звучи ли ти познато?

— Какво имаш предвид?

— Това е точно начинът, по който ние щяхме да го направим.

Габриел не беше убеден.

— Случайно да си забелязал някакви сирийски агенти, когато бяхме в Линц?

— Това не означава, че не ги е имало.

— Ти забеляза ли ги, Ели?

— Не — отвърна Лавон, като поклати глава. — Не мога да кажа, че съм ги забелязал.

— Нито аз — заяви Алон. — И е така, защото Уалид ал Сидики и Джихан Наваз бяха единствените сирийци в града. Тя беше чиста, преди самолетът ѝ да кацне в Женева.

— Какво се случи тогава?

— Случи се това. — Габриел кликна върху иконката за пускане на записа и след няколко секунди се чу Уалид ал Сидики да мърмори нещо на арабски език.

— Телефонното обаждане от Дамаск ли? — попита Лавон.

Алон кимна утвърдително.

— Ако трябва да гадая — каза той, — това е някой от Мухабарат, който казва на Уалид, че е наел жена от Хама да му бъде акаунт мениджър.

— Голяма грешка.

— Ето защо след това Уалид е позвънил на Кемел ал Фарук в хотел „Метропол“ и му е казал да отмени срещата.

— Но на Ал Фарук му е хрумнала по-добра идея, така ли?

— Идеята може да е била на Ал Фарук, а може да е била и на господин Омари. Въпросът е — добави Габриел, — че те нямат нищо друго срещу нея, освен факта, че е излъгала за своето месторождение.

— Нещо ми подсказва, че няма да им отнеме много време да открият истината.

— Съгласен съм.

— Тогава какво ще правиш?

— Ще сключа сделка, разбира се.

— Как?

— Ето така. — Габриел написа съобщение от три думи до булевард „Цар Саул“ и кликна опцията „Изпрати“.

— Това би трябвало да привлече вниманието им — каза Лавон. — Единственото, от което се нуждаем сега, е някой, който да преговаря с тях.

— Ние разполагаме с такъв човек, Ели.

— Кой е той?

Габриел обърна лаптопа, така че Лавон да вижда екрана му. Червена светлинка примигваше на улица „Сент Оноре“ в Първи арондисман на Париж. Уалид ал Сидики най-накрая бе включил телефона си.

Узи Навот имаше фигура на тежкоатлет, а не на спринтьор. Независимо от това, всички, които бяха свидетели на стремителния му бяг от Оперативния център до стая 414В, по-късно щяха да кажат, че никога не са виждали директор да се движи толкова бързо. Той задумка силно по вратата, сякаш се канеше да я разбие, и щом се озова вътре, се втурна към компютърния терминал, който бе запазен за обира.

— Все още ли е готов за действие? — попита Узи, без да се обръща към никого конкретно, и отнякъде в стаята дойде отговорът, че всичко е готово. Навот се наведе и с далеч по-голяма сила, отколкото бе необходимо, натисна копчето. В Тел Авив беше 16:22 часът, в Женева — с час по-рано. И по целия свят тайните вратички за достъп се отвориха и от сметките взеха да изтичат пари.

Около пет минути след преминаването на френската граница господин Омари завлече крещящата Джихан в багажника на колата. Капакът се затръшна над нея с тежкия тътен на безвъзвратността и светът ѝ потъна в мрак. Тя си помисли, че е като в Хама по време на обсадата. Но тук, в багажника на колата, нямаше експлозии или пронизващи тъмнината писъци, чуваше се само влудяващото свистене на гумите върху пътната настилка. Представи си, че отново е в прегръдките на майка си, вкопчила се в нейния хиджаб. Дори си въобрази, че долавя ухаещия ѝ на рози парфюм. После я заля вонята на бензин и споменът за прегръдката на майка ѝ я напусна, оставяйки само страха. Джихан знаеше какво я очаква, вече бе виждала всичко това по време на мрачните дни след края на обсадата. Тя щеше да бъде разпитвана. След това щеше да бъде убита. Нищо не можеше да се направи. Такава бе Божията воля.

Поради мрака Джихан не можеше да види ръчния си часовник и да следи минаващото време. Тя си тананикаше, за да скрие страха си. Съвсем за кратко си помисли за израелския разузнавач, чието име бе написала на повърхността на езерото Атерзее. Той никога нямаше да я изостави, бе сигурна в това. Обаче трябваше по някакъв начин да остане жива достатъчно дълго, за да може той да я намери. После си спомни за един човек, с когото се бе запознала като студентка в Хамбург — сирийски дисидент, който е бил измъчван от Мухабарат. По думите му той бе оцелял, защото бе казал на разпитващите го неща, които смятал, че искат да чуят. Джихан щеше да направи същото — не да каже истината, разбира се, а една лъжа, която да е толкова неустоима, че да искат да чуят и последната подробност от нея. Не се съмняваше в способността си да ги измами. Тя лъжеше хората през целия си живот.